автор: Heel

Съзнанието на Радина бе празно, на практика не функционираше. Няколко тревожни мисли се опитаха да се зародят и оформят, но не успяха. Блаженото неведение не продължи дълго, защото се появи болка. Тя бе настойчива, нямаше никакво намерение да остави покоят да властва.
Радина отвори очи. Всичко наоколо сякаш бе обгърнато от гъста мъгла. Нещо бодеше дясната й буза. Скоро осъзна че това са камъчета. Да, лежеше по корем на асфалта. Но не можеше да си спомни как се е озовала там. Напрегна се, нещо не бе наред.
Над нея се бяха надвесили няколко човека и я гледаха уплашено.
И изведнъж се сети, като по чудо. Пресичаше на пешеходна пътека. Един микробус спря и шофьорът махна с ръка – подканяше я да мине. Тогава Радина укори крачка. Но иззад микробуса изникна кола, която се движеше с висока скорост. Последният й спомен бе от скърцането на спирачките и блестенето на емблемата. Ударът сложи точка на всичко и настана мрак.
Радина се уплаши, но не за себе си. Да, вероятно бе пострадала сериозно, но по този въпрос нищо не можеше да се направи. Това бе минало. Или щеше да оцелее, или не. Имаше нещо много, много по-важно. Тя посегна към джоба на якето си. Мъчеше се да измъкне мобилния си телефон.
– Недейте да мърдате, госпожице! – каза й някакъв човек. – Извикахме линейка, няма страшно. Спокойно, спокойно.
Но Радина бе твърдо решена да проведе телефонен разговор. Пръстите й най-сетне напипаха устройството.
– Не се движете! Трябва първо да ви види лекар.
Радина не се вслуша в съвета му. Въпреки болката в китката, успя да натисне копчето отстрани. Екранът светна. Но тъкмо когато се канеше да набере желания номер, й причерня от спазъма, който проряза лявото й бедро. Съзнанието й бързо угасна.
По едно време Радина чу вой на сирена. Отвори очи. Намираше се в линейка. Левият й крак бе шиниран. Китката й бе стегната с ластичен бинт.
Ококори уплашено очи. Закъсняването можеше да е фатално. Затърси трескаво телефона си.
Медикът я натисна към носилката.
– Не мърдай, момиче!
– Трябва да се обадя, на всяка цена!
– После, като те прегледат в болницата.
– Не, не, вие не разбирате!
– Говоренето по телефона може да почака. Успокой се. – Обърна се към колегата си: – Още една инжекция трябва.
Радина не успяваше да намери телефона. Трепереше от напрежение. Сърцето й сякаш всеки момент щеше да се пръсне.
– Трябва да се обадя на сестра си! – кресна тя.
– Няма да се обаждаш на никого. Човек в твоето състояние не бива да се движи изобщо. Колега, да я стегнем, иначе ще се нарани. Имам съмнения за гръбнака и вътрешните органи. Както се мята, може да си докара голяма беля.
– Моля ви! Моля ви! – заплака тя. – Трябва да предупредя сестра си!
– Какво?
– Тя ми е близначка. Каквото се случва на мен, такова се случва и на нея. Аз пострадах, значи тя е в опасност. Ние сме едно цяло.
– Глупости.
– Имайте милост! Позволете да й се обадя! Ще лежа спокойно, само ръката си ще мърдам. Обещавам. Само един кратък разговор. Моля ви!
Лекарят се поколеба. Но като видя, че Радина е готова да кротува, се съгласи.
– Минутка, не повече.
Радина набра номера на сестра си. Дълго чака, но Дарина не вдигна. Вероятно й се бе случило нещо лошо.
По-късно, докато й правеха изследвания, продължи да търси сестра си. Неприетите разговори стигнаха бройката трийсет й две. После батерията се изтощи и Радина бе принудена да остави телефона. Страхът я стискаше за гърлото с желязна ръка.
Следеше с безразличие манипулациите, който й правех. За нея бе по-важно какво става със сестра й. Неизвестността направо я разкъсваше отвътре. Каза си, че щом е оживяла, за Дарина има надежда. Тази мисъл донякъде я успокои. За момент насочи вниманието си към собствените болежки.
Бяха я настанили в травматологията. Левият й крак бе обездвижен с лонгета заради счупване на капачката на коляното и пукване на бедрената кост. Сухожилието близо до таза бе разкъсано и може би след време щеше да се наложи операция. Талията й бе стегната с ортопедичен колан, за да бъдат предпазени двата разместени прешлена. Навехнатата дясна китка бе бинтована. Нараняванията бяха сериозни, но не и животозастрашаващи. Радина се молеше и със сестра й да е същото. Трудно й бе да повярва, че с Дарина всичко е наред. Чакаше с тревога новините.
Лошите новини дойдоха на следващата сутрин. От майка си Радина научи, че сестра й, която живееше в Щатите, е била простреляна при опит за грабеж. Някакъв дрогиран тийнейджър бе надупчил корема й с три куршума. Нещастието се бе случило около половин час след като Радина бе пометена на пешеходната пътека.
Радина не бе успяла да предупреди сестра си и сега страдаше. Обвиняваше се, че не е била по-решителна. Бе загубила прекалено много време в разправии с хората от бърза помощ.

***
Дарина береше душа в една калифорнийска болница. Бе загубила много кръв и не можеше да вдигне глава от възглавницата. Но бе в съзнание през цялото време. След като разбра, че сестра й е била блъсната от кола, дълго плака и се самообвинява. Чувстваше се виновна за случилото се. Силите й бързо се топяха. Тя се впусна в дълбоки размисли за живота.
В някои отношения двете бяха много различни. Радина например бе плаха с мъжете и не искаше да се обвързва сериозно. Причината за това бе, че като студентка бе имала гадже с властен характер, което я мамеше и унижаваше. Даже веднъж мръсникът я преби. А Дарина се влюбваше едва ли не всяка година. Бе имала четири сериозни връзки, като два пъти се бе омъжвала и развеждала. Чувствата й бяха буйни, но нетрайни. През своите трийсет и две години бе видяла какво ли не в интимния живот. Бе страдала, но и бе наранявала, макар и неумишлено. Сега като че ли бе време за равносметка. И за някои полезни действия.
Вечерта до леглото й стояха трима мъже. Тя ги бе обичала с цялото си сърце, известно време, а после, с охладняването на чувствата, ги бе зарязала.
– Нямам сили, затова ще бъда кратка – изпъшка тя. Те я гледаха притеснено. – Извиках ви, за да поискам прошка. Обичах ви. Никого от вас не съм лъгала. Знаете не ламтях за парите и имотите ви. Съжалявам, че чувствата ми са толкова нетрайни. Може би по природа съм мръсница. Съжалявам. Е… това е… сега имам нужда от почивка.
Те един по един стиснаха ръцете й и целунаха челото й. Казаха, че я обичат и че й желаят бързо възстановяване. Бяха искрени, личеше си по израженията на лицата им.
Като видя това, Дарина се усмихна. Минута по-късно заспа. Но не се събуди. На сутринта я намериха вкочанена. На лицето й с цвят на восък имаше блага усмивка.
***
Радина някак си намери сили да стане от леглото. Искаше да се поразходи. Помисли си, че в момента със сестра й става нещо хубаво. Подпъхна патериците под мишниците си и намести дланта си върху дръжката така, че да не натоварва навехнатата китка. Болката в кръста бе търпима, но коляното й се бе подуло и протестираше срещу изправянето на тялото.
Изчака търпеливо виенето на свят да отмине. Когато понечи да направи крачка, осъзна, че нещата няма да се получат. Заради разкъсването на сухожилието в задната част на бедрото, не можеше да помести левия си крак напред и да го държи над пода. А не можеше да го натоварва, стъпвайки на него. Дори подпирането с пръсти й причиняваше мъчителни пробождания. Така че крайникът щеше да се тътри и усуква при придвижване. Очите й се навлажниха от сълзи. Не искаше да лежи непрекъснато. А в количка й бе трудно да седи дълго заради проблема с кръстните прешлени.
Тъкмо се канеше да се върне в леглото и на вратата изникна медицинска сестра. Тя видя сълзите в очите на Радина и рече:
– Боли ли те, мила? Да ти помогна да си легнеш?
– Не, не много. Исках да се поразходя, но не мога да отлепя болния крак от пода. Чувствам го като отрязан.
– Ще те оправим. Но искам да ми обещаеш, че ще ходиш бавничко и внимателно и няма да се претоварваш.
– Добре – отвърна объркано Радина.
Сестрата донесе ролка широк плътен бинт. Мери, струва, после отряза едно дълго парче и завърза здраво двата му края. Окачи импровизирания клуп на врата на Радина, като подпъхна долната част под свода на стъпалото й. Така счупеният крак се задържа изнесен напред. Вече нямаше голяма опасност да се затътри по пода.
Радина направи няколко пробни крачки. Справяше се добре.
– Ще можеш ли да се придвижваш така? – попита сестрата.
– Да, благодаря! Бях се отчаяла. – На лицето на младата жена грейна усмивка.
– Десет минути, после в леглото – каза сестрата и излезе.
Малко по-късно Радина запристъпя внимателно по коридора. Радваше се, че има възможност да се раздвижи. Спря пред прозореца и се загледа навън. Чудеше се дали животът на сестра й все още е в опасност. Каза си: „Щом аз съм по-добре, значи и тя е по-добре.“ Но тревогите не я напуснаха.
Изведнъж някой подвикна:
– Ради?
Тя извърна глава. На няколко крачки от нея стоеше млад мъж. Отне й няколко секунди да го разпознае – не го бе виждала много отдавна. Това бе Павел, един от бившите й ухажори.
– А, здрасти – измърмори Радина. Почувства се неудобно.
– Какво се е случило? – Той прехапа устни и загледа обездвижения й, привързан към врата крак.
– Блъсна ме кола.
– О, много съжалявам. Нали …нали ще се оправиш?
– Разбира се – усмихна се измъчено Радина.
– Аз… дойдох да взема едни документи на леля ми. Тя беше тук за смяна на тазобедрена става. Какъв късмет, че се засякохме! Радвам се да те видя. Изглеждаш чудесно.
– Нима?
– Не, не, исках да кажа, че… просто си хубава. Извинявай … малко се стреснах, виждайки те с патерици. Човек като теб… не бива да страда.
– Че какво ми е специалното?
– Е, не си обикновена … поне за мен.
Радина се изчерви. Бе изпитвала симпатии към него, но го бе отрязала, защото не искаше да се обвързва сериозно. Допълнително я бе отблъснал фактът, че той не бе настоятелен в ухажванията си.
– Радвам се, че се видяхме – каза Радина и извърна глава към прозореца, за да покаже, че не й се приказва повече.
– Е, щом не ти се говори с мен… няма да ти досаждам. Но да знаеш, че бих искал да ти дойда на свиждане. Утре например.
– Защо?
– Защото те харесвам – отвърна смело той.
– Ами ако съм омъжена?
– О! – изпъшка той и лицето му посърна. – Ама че съм глупак! Като те видях и старите чувства изведнъж избликнаха. Извинявай. Мъжът ти е голям късметлия. Чао, Ради. Само … ще те помоля… да ми звъннеш, когато се възстановиш. Просто за да знам, че при теб всичко е наред. – Той й подаде визитната си картичка.
– Тревожиш се за здравето ми?
– Няма как да не се тревожа.
– Добре, ела на свиждане.
– Чудно. Изобщо не ми пука дали си омъжена или не. Важното е, че сме приятели.
– Какви приятели може да сме, при положение че не сме се виждали и чували от три години?
– Права си. Но след като ти ме отряза, се опитах да те забравя. Казах си, че за мен ще е по-добре да те забравя. А иначе исках да те виждам. Да, някои отношения са сложни…
– Аха.
– Утре да ти донеса ли нещо? Имаш ли нужда от нещо? Може би не е редно да се засичаме с мъжа ти…
– Нямам мъж.
Той ококори очи.
– Но ти каза…?
– Казах „Ами ако съм омъжена?“
Объркването, изписано на лицето му, бе трогателно. Радина закуцука към стаята си. Павел вървеше до нея и я гледаше с обожание, примесено с немалко тревога.
– Кракът ти защо е вързан така?
– Не мога да го вдигам, заради проблем с бедреното сухожилие.
– А коляното?
– Счупена капачка.
– Какво казват лекарите?
– Не се безпокой, ще се оправя.
– Боли ли те много?
– Търпи се.
– Искам да ти помагам, докато си болна.
– Защо?
– Хубаво ми е да съм близо до теб. Винаги ми е било хубаво.
– Добре.
– Усмивката му сякаш направи светлината в коридора още по-ярка.
Той й помогна да легне и да подпре болния си крак на възглавници. Пръстите му уж случайно се плъзнаха по глезена и петата й. Радина потръпна от това меко докосване.
Надвеси се над нея, очевидно искаше да я целуне. Целуна я по челото, както бе редно към момента. После погали дланите й и я остави да си почива.
Радина дълго мисли. За какви ли не неща. Имаше чувството, че Дарина й е пратила любов. Какво ли бе направила милата й сестрица, за да й прати любов?
Радина заспа с усмивка на уста. Имаше опасност да не се събуди, защото един кръвен съсирек за малко не запуши важна артерия. Но извади късмет, събуди се. Веднага усети, че нещо не е наред. Вече не чувстваше далечното присъствие на сестра си Дарина. Разплака се. Дарина вече я нямаше. Обаче дарената любов бе останала.