автор: mitkoeapostolov

На 37 съм. Живея в София. Вече година се боря с последствията от прегаряне (burnout), заради което загубих любимата си преподавателска работа, почти не мога пиша, неспособен съм да изпитвам емоции. Все още нямам семейство.
На 18 по нищо не предусещах такова развитие. Вместо това, с нетърпение очаквах да замина да уча в Америка, да емигрирам там, да намеря високоплатена престижна работа, да създам семейство.
Най-големият ми страх беше да не се озова в България, без работа, без семейство.
Някои психолози считат, че страховете ни представляват силно потиснати желания.
Израснах като „златния”. Пълен отличник. Гордостта на семейството. Огромен потенциал за нещо голямо. Мисълта за провал никога не е стояла на дневен ред, никога не е била позволена.
А сега си мисля – дали постепенно не се е превърнала в най-голямата ми мечта?