автор: Checho

Едно време като гледах филми,много се впечатлявах от колорита и шаренията в тях. Дават някой американски филм и там какво ли не -задръствания,стрелби,бездомници. Цивилизация един вид. Нямаше такива неща в нашия град.
Или като четях колегата Керуак,казвам колегата защото и той е бил моряк по едно време-пиене,дрога,пътища много,хващаш една посока и да те няма. Ееех!
А сега има всичко. Градът порасна. Животът стана шарен. И се чудя как някой път той така събира нещата-хора,цветове и събития на едно място,като жива картина.
На ъгъла до нас,на главната,има денонощен магазин. Скитници и бездомници,цигани гледачки,и кой ли не,се събират денонощно пред него. Типове всякакви. Продавачките се имат с тях,знаят си контингента,и ако ги питаш за истории,книга ще напишеш. Събрали се те там,спорят нещо и се хилят под тлъстата сянка на огромния чинар. Както казаците пишат писмо на турския султан. Ама дрипави и пияни. И гледам един човек от махалата. Седи там и гледа тъжно. Не е бездомник, но цял ден е по улиците и кофите. Брадясал,с балтон в жегата. Седи,мисли и държи в ръка,като плакат,найлонова торбичка от една верига супермаркети,не че е ходил на пазар,ами в нея събира всичко ценно от кофите. А на торбичката с ей такива букви се мъдри новото им лого - "От любов към България"!
Бездомниците са голяма работа! И въобще не се шегувам! Ами нали той вашият господ е бил бездомник,бе хора! И е правел чудеса. Не ги съжалявайте! Боготворете ги! А сега живеем в палати,но чудесата липсват. Едното не върви с другото,явно. По свободни хора от тия скитници не знам. А не е ли свободата единствената истинска цел на човека? Сещам се за оня виц,в който малкият Хасанчо почукал на прозореца на таксиджията: Ти свободен ли си,бате? Амии свободен съм,подвоумил се бакшиша. Да живей свободата,бате,провикнало се циганчето и си плюло на петите!
Дааа,в нашия град има много истории. Има и много история. Има даже и музей за история на Варна. Намира се в Гръцката махала,до малките Римски терми и наистина всичко наоколо е история. Отсреща е най старата църквичка във Варна. Астми изскачат от хорските дворове,смокините преплитат клони в градската жега,навън подухва и всеки гледа да излезе на ветрец. Минавах наскоро от там и ги гледам аз бабите от съседните къщи,излезли и наклякали на една пейка,като лястовички на жица. Седят на сянка,говорят си,бастуна в едната ръка,другата им трябва за говорене,жилетката на кръста,защото подухва,а над тях виси надписа: "Музей за история на Варна". Живопис! Старата история отзад,все още живата отпред! Дали са още там не знам,защото музея го прекръстиха на "Музей за нова история на Варна".
Много забележителности има в тоя град,но за мене най-интересната беше и си остава бункера от нашата махала. Викахме му Погребите. Погребите в същност бяха само един стар турски бункер,занемарен и забравен от времето. Там са събирали боеприпаси едно време. Сега като гледам градежа,по тип архитектура ми напомня на византийска църква,затрупана с пръст от двете страни,но тогава си ми изглеждаше просто страшно.
Най-голямото предизвикателство за смелост беше да се осмелиш да влезеш там. Събирахме се,тайфата от нашата улица,кой с кибрит,кой с фенерче и се промъквахме вътре. Не бяхме единствените,и други скитници и страшилища се навъртаха там. Бункера беше изграден с двойни стени,кал и плъхове между тях,и същността на операцията се състоеше да обиколим целия бункер ,минавайки по този тесен проход. Нареждахме се в редица ,толкова тясно беше,всеки хванат за предния,фенерчето в първия,аз като най-малък винаги на опашката и зад мене само една тъмнина и неописуем страх. Добре,че държах ръката на предния! Но изпитанието беше преодоляно! Отплеснах се ,но май по-хубава картина от детството няма.
После същата дупка стана нощен клуб с жива музика,старите къщи се събориха,нови блокчета изникнаха,градът порасна,аз също. Все още когато ходя из улиците на града обаче се спъвам в някоя картина,навеждам се и я слагам при останалите. Хоби ми е.Както събирах шарени лимки,пъстраци от едно време.Ей така.Да си имам.