Във залез зимен с постеля ръждива
заспива денят уморен,
таз нощ съдбата с текила ще давя
далеч от лодкаря Харон.
Преди главата в чаша да зария
в тази гмеж от спирт - гореща,
по единашки с глас на вълк ще вия,
че глуха орис е отсреща.
Налей ми, кръчмарю, на екс ще пия
за един живот неразбран,
с глътка дълбока на стар ракиджия,
по Ботевски някак пиян,
за живот с цвят на горчиви бадеми,
в сто шепи тъга разпилян,
на страдалец със гръбнак ненаведен
от хули, зли, цапан с катран,
за овцата дето бяла не става
и блее без стадо до гроб,
за неудобния - онзи за „Ада”,
на съвестта верният роб!
Налей ми, кръчмарю, силна текила!
Непокорен, брулен и дран -
калена е мойта кожа немила.
Палачи, не ще ви се дам!