автор: Checho

Бях на гробищата. Бяха подкарали всичко като на конвейер. Един след друг,мъртвите натъкмени в съндъците си, си чакаха реда за опелото. Поповете пееха,надпявайки се с бръмченето на багера,който копаеше нови ями.
Гробарите се подпираха на лопатите си,като хайдути на пушките си, а зад тях се ширеше безкрайно зелено поле ,чакащо нови жертви. И тогава ми стана ясно,че сме във война. Ние,хората, сме във война. Нещо ни трепе безмилостно,без прошка и без съжаление. Хем ни храни,хем ни трепе. Тази земя никога не е била,не e, и няма да бъде мирна. Не е създадена за това. Поплачете,потъжете,но се молете за безсмъртната му душа,то е по- важно,каза попа,защото душата сега е на съд ,а само Бог може да ни опрости греховете.Хвърлихме по една шепа пръст,че да му е лека на вуйчо,прекръстихме се.После на 40-те дни пак щяхме да сме тук и да поливаме пръстта с вино и вода,да оставим една цигара да гори.Защото какво друго ние ,живите, можехме да направим за този който си е заминал,при все че душата му е вечно жива? Майка ми цял живот все по погребения и гробове ходи,да им изчисти,цветя да им засади,да им поговори. Спомням си,очите и бяха изстекли като почина баба. Сякаш живееше и с нас,и с починалите. И сега,вече на дърти години,знаеше,че всичко това са просто обреди. Най-важното е да си спомняме за тях,нареждаше тя. Аз пък намирах смисъл в езика,в самата дума”починал”. Ще рече почивка,нали? И самата дума съдържаше в себе си обещание за нов ден и ново начало.След погребението колите се запътиха към къщата на вуйчови,да хапнат,да пийнат,и да споменат мъртвецът. На всички погребения е така. Колкото и да им е тъжно,живите са живи,все някой ще пусне някой лаф,някой ще се засмее. Повод е. Мъртвия за последно събираше рода, близките нему хора,за да се видят,да поговорят,защото сега е време,дето хората трудно се събират и лесно се забравят. Бил съм и на такива помени,дето се и понапиват,и от Бог да го прости,се завършва на хайде, наздраве! и Да е жив и здрав!. Мъртвия нямаше нищо против. И си говорят хората. Как си ,що си,как е този,как е онзи,ей откога не съм го виждал,ти помниш ли ,ако го видя няма да го позная,и т.н,и т.н. Ами какво правят младите бе, како?
Племенника ти как е? Кака беше вече къв 80- те,но чуваше,говореше и мислеше здраво,само дето краката не я държаха и падаше честичко.
Какво да ти кажа? Аз младите не ги разбирам,но не им се и бъркам,то си е тяхна работа. Аз утре я съм тука,я не. Да ти кажа ,той Гошо още си е сам,няма булка,няма никой. Мръсно в тях,дърт ерген, викам му ,ами извикай една циганка да ти изчисти,като не можеш сам. А той нищо. Така са.Вълк единак! То и двама да са сега ,два вълка стават. Не е като едно време. Аз на моя Стайко,бог да го прости, цял живот глас не съм му повишила,ама и той на мене. Ревала съм на скришом,,терсене ми е било,но нищо. А сега гледам ги,караници, скандали,не ти е работа.
Деца си отгледат и, те зверчета. Ни майка си признават ,ни баща си. По цял ден в интернета,никой не ги интересува. Внучката от Митко,големия, ми вика оня ден,ама аз бабо, имам много приятели,виждаме се и се чуваме от оня край на света.Вятър и мъгла. То ти тез ,дето са до тебе,ни виждаш,ни чуваш,ни уважаваш, а пък с далечните си приятел. Вятър и мъгла! Та така,иначе на кой колкото му е писано,и както му е писано. Спасение няма,завърши кака. Разляха поредната ракия,отляха на земята,щото мъртвия обичаше да си посърбва ракия,а пък вече беше едно със земята. За това изливаха ракията на земята и му пожелаваха Бог да го прости и лека му пръст. Децата,внучетата на вуйчо,се мотаеха между масите на двора и у дома,знаеха,че нещо става,и чакаха да видят за какво е всичко това. Никой нищо не им каза и те се върнаха обратно в стята си да продължат играта с куклите.Как да обясниш нещо на дете,за което и ти нямаш обяснение? По-късно щяха да им кажат,че дядо им е заминал някъде,останалато децата щяха да си го доизмислят. Видяха се хората,наприказваха се. Всеки си каза и болката и зора,хапваха,пийваха и лека по-лека взеха да си тръгват ,всеки по своята си работа,макар и да знаеха,че каквото и да правят спасение няма.