автор: Checho

Най-лошото е когато си затворил една страница,а пък тя пак да се отвори. Както когато ти се спи и очакваш да се събудиш в новия ден,а котката вземе че те събуди с мяукането си и виждаш ,че все още си в стария.
И сядаш да пиеш ракия,че да заспиш. Както при безкрайните раздели и събирания на една изстрадана любов,дето си мислиш,че всичко е свършило,а пък тя,чумата все се връща.И накрая кандисваш,така де,прежалваш се.
Ако още един път измяучи,ще му затворя устата с тиксо на тоя добитък,кълна се.Преял и охранен хрантутник,дето не знае какво иска.
Не,че и мойта ситуация е по-различна.
Мислех за нея,за тази жена-дете дето ми беше завладяла мислите,а не за котката,като за моето последно изпитание. Като за дявола,който се мъчи да ме изкуши и ако не се поддам на тая съблазън току виж съм преминал отвъд всичко земно и лъжливо. В същност нямах някакви сексуални трепети, не я свързвах с тях. Но определено да бъда до нея ми беше хубаво и спокойно,като завръщане у дома,някак си ми се наместваха чакрите когато слушах гласа и. Да се чудиш ,защо въобще ходят на йога и се измъчват с години,когато то си става просто ей така.Хайде,без илюзии,моля ти се,наздраве. Не може. Няма такава любов. Не е за тебе. Любовта трябва да е лесна,а не като в моя случай-трагедия. Или пък не? Или пък точно това е тя????
Човек какво ли не си мисли пиейки ракия ,сам в началото на деня.
Когато дойде новата сутрин вече бях на път за работа,целият суета и самосъжаление и се молех катаджиите да не ме спрат за проверка.Не бях пил много,ама и не бях пил малко.Диалектика.Зависи от гледната точка.Пфу,политик да бях станал с тези мисли велики. Пил, не пил, все се притеснявам да не блъсна някой. Ами притеснително си е. Изтопурка ли таратайката,все си мисля,че нещо е станало,а пък аз не съм разбрал и после съм се побъркал от съжаление,и си седя сега в усмирителната риза в лудницата и си представям как си карам спокойно колата по улицата. Притеснително си е когато те спохождат такива мисли. Надали ще взема психотеста за моята С категория следващия път. На работа първо ме посрещна усмивката на Гинчето,кранистката. И мустака на Жоро Мустака,бригадира,надвесен над ръката си и сочейки стария си часовник. Пак закъсня. Пак закъснях. Диалектика в примирие. Е, що закъсня? Ами слушах песните на гларусите рано сутринта,бе началство,слабост ми е. В същност не се шегувам. От дете съм все така. Като им чуя крякането рано сутрин,в сутрешната мъгла и нещо ме полазва по гърба. То не е песен,то не е вик,радост ли е,не знам. Поздрав към новия ден,към господаря на деня-Слънцето ли е? Може би. Но като ги чуя и знам,че има надежда.
Взех си заваръчния апарат и се запътих към площадката. Корпусниците си бяха свършили работата добре и сега оставаше и аз да си свърша моята,заваряването.
Тъпа работа,заварчик. Обаче когато си на кораб,лежиш в каютата,кораба си върви, сложиш ръка на външния борд и усетиш океана зад нея,зад тази тънка ламарина. Чувството е велико,човече. И аз,заварчика участвах в процеса на сътворяване на кораба, на това най-сложно инженерно техническо съоръжение,както пишат по учебниците. На обяд в стола,Гинчето седна до мене на една маса. И между супата и второто разбрах,че не е от Варна. Дошла като млада,един я харесъл,пък после я изнасилил и тя родила. И е омъжена за същия. Винаги така става. Всички бедни и нещастни хора идват при мене. Привличам ги. Или просто всички сме бедни и нещастни. Тая е опасна, да знаеш, дръпна ме колегата Ицо после, дърта е, ама все на младо налита. Докато си изям вафлата на пейката зад цеха и почивката свърши. Хванах си ръчока и продължих със заварките до края на деня. Хубавото на такъв тип работа,ако въобще има нещо хубаво, е че можеш хем да си работиш,хем да си мислиш за нещо друго и да се рееш къде ли не. Най-големите ми прозрения винаги стават на работа.
Когато се пробвах по един учебник по йога да медитирам,няколко пъти,нищо. Ама нищо не се получаваше. Като вдигнах маската и разбрах,че края на денят идва.
Слънцето обагряше в червено прозорците на цеха откъм запад
Любимото ми време. Не защото е края на работния ден,но винаги съм обичал да изпращам Слънцето. То залязваше бавно,голямо и тържествено в края на дългото езеро. Идеше ми да грача,като гларус. Така ми викаха и в училище-
Светльо Гларуса. Не знам защо. Може би защото знаех,че надежда винаги ще има. За всички. И ,че утрешния ден със сигурност ще дойде.