автор: Irina_kis

Първо идва омразата, ослепяваш от ярост
Във главата ти вият десет хиляди хали.
Бръсваш с длан. Безразсъдно
чувствата си помиташ.
Не е време да мислиш,
не е време да питаш
кой, къде и защо те е ползвал за вещ.
И защо във очите се пълни със скреж
и със кал. Тази кал! Тази мръсна завеса!
Искаш да я отметнеш и не знаеш къде си.
И удавен във всички помии на ада,
някак смътно разбираш
как завесата пада.
И си странно накълцан, и си срамно олекнал.
Няма как да покриеш на душата си белега.
И оставаш на дъното, там където си паднал.
Но нехаеш. Този образ все повече ти допада.
После идват сълзите, те отмиват калта.
И проглеждаш, и виждаш че си сам на света.
Че си малък синигер, никому непотребен.
Искаш да се изправиш, но си без аргументи.
И започваш да чакаш, да се молиш неистово
тази болка да спре, нещо да я изтрие!
Нещо да я премахне,
както стори със чувствата.
И, превит ембрион, се надяваш на чудо.
Всъщност чудото идва, след калта, след сълзите.
Идва като проказа. Непотребно откритие...
Ти разбираш, че виждаш, че се движиш, че дишаш.
Но все още обичаш, обичаш, обичаш.

___________________________
Вдъхновено от Мая Дългъчева "Как започват разделите"