автор: Georgiev89

Идва миг във който
всичко се разпада.
Губиш се в своето
аз и тихо страдаш.

Туй дето си градил
губи се през пръсти –
фундаментът се руши,
а ти ръце си скръстил

за молитва от сърце.
Но пропадаш долу
и хващаш се с ръце
за любимите хора.

Започваш да крещиш –
да чуят, да помогнат.
В главата звънкат думи,
вливат в тялото отрова.

И накрая пак си сам,
пак мълчиш и страдаш.
Оставаш неразбран,
че изгубил си, а даваш.