автор: yotovava

Тежеше вън от тишина
и аз се преродих в светулка.
Над мен бездомната луна
като погача се разпука.

Без пътна карта и атлас,
примамена от светлините,
във стаичката ти влетях –
за ласките ти ненаситна.

Наивно вярвам на това,
че лятото ще бъде вечно
и всяка капка топлина
е полъх от звезда далечна!

Нощта – узряла като грозд,
от сладост скоро ще се пръсне.
Нима съм твой единствен гост?
Не си ме чакал? И е късно?

Догарят моите искри –
за сбогом! – в цъфналия лен,
Аз бях еднн прощален щрих,
издраскан с молив позлатен.