автор: Albatros

Нейде в сънните двори котараче се бори
със кълбото на баба в зори,
на купата с ластуна дядо сяда с тютюна –
и чибукът му дълго гори,

по кенарена фуста баба шета на пруста
и метлата й тихо свисти,
Шаро скъса синджира и прескочи баира
подир моите боси пети,

покрай бавната бара щъркелицата стара
дирижира цял жабешки хор,
помня заник на хълма в тишината безмълвна –
изпламтял на огнището чвор,

беше време, когато още имаше лято,
пък и зима не беше дошла,
босоноги момчета от махленската чета –
ние гонехме рой хвърчила,

и – додето стареем, някак, тъй ненадеен,
се изсипа в косите ни сняг.
Детство мое далечно! – миг от светлата Вечност,
ще се върнеш ли някога пак...