автор: Georgiev89

Светлин отскоро бе на улицата. Постепенно неволята го бе научила да се справя с обстоятелствата, които суровия живот редовно поднася на децата си. Бе изгубил всичко – майка си, семейството, ипотекираната къща, учението, приятелите, дори и неизползваните тигани на леля си Надежда, забутани нейде в скрина...
Но съдбата бе благосклонна към него и му подари втори живот – този на улицата. Отначало му беше тежко да се справя, имайки предвид бързото развитие на всичко това, но свикна. Всяка сутрин Светлин излизаше оттам, където бе се заровил предната вечер и потегляше към оживения площад. Сядаше върху студения цимент, забиваше погледа надолу и чакаше подаяние. Имаше всякакви хора – едни даваха, други не. Едни подминаваха, други спираха. Вадеше добре – толкова, колкото за един хляб и парче сирене "от евтиното".
А бе красив младеж – висок, добре сложен, широкоплещест, със сини очи... Ах, какви очи! Погледне ли те – огън. Красив беше, грешно красив дори. Но рядко вдигаше красивата си глава нагоре. Все надолу гледаше и мислеше... Пък какво ли и мислеше? Няма дом, няма семейство, за какво да мисли?
Веднъж картонената кутийка пред него не издрънча както обикновено. Нямаше железен шум. Светлин чу друг звук, който веднага го ободри. Една дама бе пуснала банкноти. Той веднага вдигна главата си нагоре и погледна. И тя бе красива, но неговата красота сякаш надделя над нейната и я стрелна – право в сърцето. Тя отмина, а той дълго гледаше след нея. Видя голямата банкнота, усмихна се и стана. Че защо да стои повече, след като изкара по-добри пари за два дни, взети заедно. Тръгна към парка, в който нощуваше в едни кашони – беше лято. Шмугна се в тях и дълго мисли, преди да заспи. На следващия ден, както обикновено отново застана там и зачака, свел глава. Дамата отново се появи и пусна други банкноти. И така – път, два, три... Той се промени, доби самочувствие (откъде ли). Веднъж тя го заговори, но разбира се, леко отдръпната.
– Как сте? – попита тя, но той мълчеше.
– Как сте? Да не сте глух?
– Не! – отвърна той. – Не съм!
– Младеж, а невъзпитан! Как ти е името? Защо си тук?
– Светлин. – каза той. – Не виждате ли, прося...
–Аз съм Любов. Приятно ми е, Светлине!
Двамата поговориха накратко, той с половин уста разказа историята си, а после всеки по пътя си. Така започна тяхната кратка история. Тя му даваше пари, плащаше хотелът, в който бе отседнал, купуваше му скъпи подаръци. Любов беше жена на един от най-добрите адвокати в страната, за това нищо не ѝ липсваше – е, може би само любов. Тя се привърза към него, а той се промени. Не беше вече същото момче, а мъж с амбиции. Всичко изглеждаше чудесно, до денят, в който тя трябваше да тегли безумно голяма сума пари от банката. Тази мисъл не му даде покой цяла нощ. Все пак злото надделя у него и обмисляше вариант как да вземе парите ѝ. Цяла вечер не мигна, въртя се, мисли, мисли...
На сутринта двамата се видяха, любиха се, прекараха един прекрасен ден. Тя свърши работата си в банката и вечерта трябваше да изпрати парите на мъжа си. Двамата тръгнаха, говорейки си.
– Много си странен днес. – промълви тихо тя. Какво ти е?
– Нищо, уморен съм.
– Знаеш ли... – недовършила думите си, Любов рухна на земята.
В тъмнината се видя силует на млад мъж, който тича по тесните зимни улички.
"Бедността не е бъдеще!" – повтаряше си той и тичаше, стиснал здраво чантата с пари...