автор: Georgiev89

В памет на баща ми

Юлският ден настъпи рязко – с огненожълтото голямо слънце, което се показа на хоризонта и обичайната топла наситеност на въздуха.
Високите дървета едва трепнеха от появилата се сутринна мараня, а птиците с гърлени звуци огласяха околността, гушеха се и прелитаха наоколо. Снопчета лъчи се прокраднаха през дупките на щорите като малки бели перли и нежно започнаха да си играят с очите ми. Събудих се. Измих лицето си и започнах да се обличам. Бързах, за да не закъснея за работа. Внезапно до мен се спря майка ми.
‒ Няма ли да закусиш? ‒ попита тя.
‒ Не! Бързам ‒ отвърнах ‒ ще закъснея пак.
Баща ми вече бе излязъл отдавна за работа, брат ми спеше в другата стая, а майка ми се готвеше да върши нещо из двора.
‒ Хайде, сине, чао! ‒ каза тя с привичната за майките доброта и ми хвърли поглед, търсещ внимание и любов.
‒ Чао, майко!

***

Денят мина нормално – както всеки един ден. Беше ми ту радостно, ту нацупено, на моменти се изнервях, после оправях настроението си, дочувайки някоя шега от колегите си. Точно в определено време, пристигаха точно определени муцуни, които си поръчваха кафе, уиски или сода. По лицата им личеше явното отегчение от това, което вършеха или предстоеше да вършат. Израженията им сигурно приличаха на моето. Обичайното пушене на цигари, дежурното „Здравей“ и тичане напред-назад завършиха повтарящият се цикъл на съществуването ми.
Работният ден приключи. Не се прибрах веднага, а останах да се повеселя с приятели. Забавлявахме се, говорехме, танцувахме. Докато единият беше до тоалетна, останалите го обсъждаха ‒ къде с добро, къде с лошо. После следващия, и следващия и така… После всеки си тръгна.
Спрях колата си почти пред гаража, за да отворя вратата и да я прибера. Фаровете светеха в далечината на улицата, която и без друго бе осветена от отрупаното със звезди небе. Влязох, съблякох се и тъкмо да вляза в стаята си, майка ми отново ме посрещна. Както винаги. Бе станала, за да отиде до тоалетна.
Впрочем, аз имам най-невероятната майка на света. Малка, ниска, с топли очи и мило лице, което винаги те подканя за сладкодумен разговор. Грижовна, всеотдайна, строга ‒ когато се налага и винаги мила и усмихната. Майка, която винаги се интересува от изминалия ден на своето дете, която се радва заедно с него и тъжи, когато то е тъжно. Лелите ми винаги са казвали, че съм изцяло нейно копие.
‒ Прибра ли се? ‒ рече тя – не е ли късно?
‒ Не, майко, не е късно – отвърнах аз. И е неделя.
Кой знае защо не ми се разговаряше тази вечер. Дали от лицата, които ежедневно виждах или от нещо друго – не знам, но не бях особено в настроение.
‒ Днес бяхме в града с татко ти – на пазар. Виж – купи ти чехли – и извади едни искрящо зелени джапанки със сиви обшивки отстрани.
‒ Добре – отвърнах почти безразлично аз.
‒ Примери ги, де. Да видим дали ще ти станат. Аз му казах, че си имаш чехли, но той настоя. Вика, виж какви са хубави, дай да ги вземем на Ваньо! Аз му казвам, че няма да ти харесат, но той продължава... И така.
Взех единият чехъл, нахлузих го на крака си и осъдително погледнах.
‒ Малки ми са!
‒ Е, те ще се отпуснат и разширят.
‒ Ох, добре. Хайде, лека нощ!
‒ Лека нощ, сине!
Следващият ден бе понеделник, аз бях втора смяна и смятах да поспя до късно. Преди да легна в леглото, помислих за татко.
„Дали не трябваше да бъда по-усмихнат? Ето, той ми е взел чехли, без да са ми нужни и без да съм казал. Той… Той мисли за мен. А аз“… После легнах в мекото легло, затворих очи и заспах, изморен от натоварения и горещ ден.

***

Изминаха почти шест месеца от смъртта на баща ми. Отиде си като откраднат от тази земя. Не боледуваше ‒ беше здрав като бик. В понеделник стана рано сутринта за работа, сви го сърцето и за петнайсет минути почина. Два дни преди да навърши петдесет. Беше шок за всички ни ‒ особено за майка ми. Тази силна жена, която трябваше да изтърпи стоически още един удар от несправедливата съдба…
Сега е края на декември. Няма сняг, заради глобалното затопляне може би, или заради объркания напоследък климат. Аз нося яркозелените летни чехли със сиви кантове отстрани. Студено ми е на краката, но ги нося. Така имам чувството, че съм с него. Хората ме гледат странно, майките придърпват децата към себе си, казвайки им, че съм луд. Но аз не се притеснявам ‒ вървя си с чехлите от татко…