автор: Georgiev89

— Стягай се, жено, кметица ще ставаш! ‒ извика гръмко Генади и тръшна вратата зад себе си. Ухилен до уши, приближи до гледащата го с недоумение жена и повтори: ‒ Кметица ще ставаш, не чу ли?
— Гено, стига си дрънкал глупости! Пак ли в кръчмата ти пуснаха мухата, или ракията в повече ти дойде? ‒ повиши тон Божана.
— Е, аз ти казвам сега... Избори предстоят. Стягай се ‒ при фризьора иди, вземи си нова рокля от магазинчето на Петровица, ако трябва и обувки нови вземи ‒ отсече Генади.
— Брех, Божке, тоя човек полудя! ‒ закрещя стъписаната жена. ‒ Що думаш ти? Дрехи и обувки? А децата ‒ кучета ги яли, нали училище почват, те с какво да ходят?
— Шшт! Стига вика! ‒ замахна с ръка към нея, показвайки тежестта на мъжката си дума. ‒ Кмет да стана, пък ще видиш ти кой с какво ще ходи! Всичко най-хубаво ще имаме ‒ и къщата ще оправим, и оградата, дето вече три лета отлагаме...

Генади беше четиридесет и три годишен мъж, простоват, среден на ръст, с добра наглед физика ‒ хубаво лице, широки рамене, оформени от камшика на работата, на която бе научен от малък, нахален. В живота не бе постигнал много ‒ имаше малка къща, останала наследство от баща му, три кози, две прасета, един вол, няколко кокошки и срутена наполовина кирпичена ограда, която му създаваше дразги със съседа Стойчо. Но имаше може би най-важното, което трябва да има човек ‒ три палави дечица и жена, която го обичаше, слушаше и прощаваше пиянските му грешки, макар и трудно.

Същият този ден Генади реши да се отбие през кръчмата. Както обикновено, вътре беше пълно с народ. Поръча си чашка бира, сетне втора, глътката му тръгна и обърна на вино. Втора, трета чаша и както повечето хора, вече бе недосегаем и компетентен по всякакви въпроси. От дума на дума, потънал до шия в размисли и страсти, някак си си втълпи, че тези хора го слушат и му имат доверие...
— Абе, тебе, Генади те бива да водиш хората ‒ рече Динко пияницата. ‒ Що не вземеш за кмет да се кандидатираш! Я, гледай го бай Янко ‒ и посочи заспалия на масата белобрад старец ‒ пет мандата изкара и две поколения деца отгледа.
— Да, да ‒ обади се друг. ‒ Генади ‒ кмет! Генади ‒ кмет!
Изведнъж цялата кръчма екна с викове, скандиращи името на Генади.
Именно този ден, в главата на Генади се зароди идеята, че може да стане кмет на селото.

На другата сутрин, още рано-рано стана, облече си най-новите дрехи и тръгна за града. Хвана влака и хоп ‒ и ей го наш Бай Ганьо в града. Влезе в общината и без да изчака реда си пред гишето, влезе при кмета.
— Господине? Господине ‒ е... На къде така? ‒ викна секретарката след него. ‒ Господине!
— При кмета отивам, как къде! ‒ любезно отвърна Генади. ‒ Той вътре ли е?
— Не можете да влезете така! Има ред!
— Ти на мене недей ми казва ред ли има или не! ‒ отсече той. ‒ Кмет ще ставам аз, момиче, кмет. После като идвам другояче ще се отнасяш. ‒ и влезе в стаята.
— Здравейте, господин кмете! Дал Бог добро! ‒ поздрави Генади.
— Добър ден! А вие сте? ‒ на свой ред поздрави и попита кметът.
— Генади Колев! Кандидат за кмет на с. Конаре!
— Кандидат за кмет... на... ‒ учуди се Ставрев. ‒ Какъв кандидат за кмет?
Леко смутен, Генади продължи: ‒ Кандидат за кмет на с. Конаре. Нали избори за кметове идват, и то скоро, така че ида тука да се кандидатирам. Па, ето, на ‒ не съм сам ‒ и извади от торбите, дето бе нарамил, някакви продукти.
— Но моля ви, недейте така ‒ припоти се кмета и затвори вратата. ‒ Знаете ли, някой ако ни види... Само това чакат, а както е и затегнато положението отскоро... Какво си мислите, че нас големите не ни закачат ли?

Какво са говорили в кабинета на общинския кмет, какво са си разменяли и правили не се знае, но след седмица Генади Колев бе в листата за кандидат-кметове, издигнат от някоя си партия. Че какво му трябва в днешно време на човек да стане кмет ‒ пипнеш тук, дадеш там, събереш десетина подписа и хоп ‒ голям си. Същото се случи и с Генади. Съперник в двубоя му беше Стойчо. Същия Стойчо, с когото години наред деляха една срутена ограда и безброй кавги. Но какво да се прави ‒ Генади реши, че е достатъчно силен да се изправи срещу него. Пък и той досега беше кмет. Един мандат тъкмо изкара и нищо не направи за хората. Те не са доволни и няма да го изберат отново ‒ с това се утешаваше...
— Божанке, дай тук да сложим тая дървената маса! ‒ нареждаше той. ‒ Или тук? Не, не, ей там ще я издърпаме ‒ и посочи с пръста си по-здравото място от срутената ограда. — Хубаво е тук! Да, тук ще е!
Със средствата, отпуснати му от партията, освен плакати и надписи, бе купил и някои потреби за дома. То, без тях не може ‒ как иначе да събере толкова гости предизборно и да останат сити и доволни всички.
— И новите чаши да извадиш! Всичката посуда— знае ли се колко човека ще дойдат? Нека всичко да е хубаво, хората доволни да останат, че знае ли се, с мене яли и пили, а за друг гласували утре. Като правим нещо, да е както си му е редът.
— Е, готови сме бе, Генчо. Всичко е готово. ‒ радостно отбеляза Божана. ‒ Само гостите да посрещнем днеска и хайде ‒ утре изборите. Ами ако станеш кмет наистина бре, що ще правим?
— Млък! ‒ и замахна. ‒ Да не съм чул! Как така "ако"? Ще стана, ще стана! Ще видиш!
— Твоята уста ‒ Божиите уши! Дано, Гено, дано! ‒ поне живота да си пооправим ‒ по-обнадеждено добави жена му.

Вечерта беше топла. Лекият ветрец, който от време на време подухваше, също бе топъл. Малкото селце спеше сън, с изключение на крайната махала. У Генови светеше и бе шумно. Празнуваха. Бяха разтегнали едни трапези, отрупани с мезета, печено агне, вино, лимонади... Бай Кольо свиреше с акордеона си, а Митьо Вълчето от време на време запяваше пиянски песни от ония старите, дето ти късат сърцето. Божанка шеташе наоколо, пременена с нова рокля и по-пъргава и усмихната от всякога. Тая къща не бе виждала толкова много хора от погребението на стария дядо Йордан...
Всички на масата ядяха, пиеха, веселяха се и разбира се, бистреха политиката и утрешния ден. То не бяха дебати, речи, остроумия. Вълчето и Ганин по едно време дори си размениха по някой шамар, но бързо забравиха разпрата под влиянието на резливото червено вино.
— Аз ви казвам ‒ продължи Генади ‒ няма да се плашите за нищо! Щом стана кмет, всичко, що съм обещал ще го сторя! Първо за селото и хората, дето живеем в него. Училището ще ремонтирам, да може децата ни на по-широко да се разполагат и майките им да не ги е страх, когато ги пускат, че някоя керемида ще падне върху някое. Канала срещу бай Петко ще изчистим! Тая смрад повече няма да се разнася по долната махала. Работа за младите ще намерим ‒ толкова занаятчийници затвориха врати, пак ще ги отворим...
— И кошовете за боклука да оправим, че... все място не стига ‒ обади се някой.
— И този проблем ще решим ‒ допълни Гено. ‒ Само за мене гласувайте, па другото е лесно.
Останалата част от дългата нощ мина нормално. Гостите се наядоха, поспориха още малко и си тръгнаха по живо, по здраво. Божана и Генади разтребиха набързо софрата, прибраха остатъците от храната и легнаха да спят.
— Генчо, спиш ли? ‒ запита го жена му.
— Почти... Мисля си за утре. ‒ отвърна той. ‒ Да става, каквото ще става, че да се поуспокоим малко. То, не е лека тая работа.
— Да. ‒ съгласи се тя. ‒ А ако станеш кмет, нали ще ми купуваш дрехи? Да изглеждам добре. Като ме видят и да викат: "Виж я кметицата, как е облечена"!
— Ще ти купувам... Ще ти купувам. Всичко ще имаш! ‒ успокои я Генади. ‒ Айде сега да спим, че утре дълъг ден ни чака! Лека нощ!
— Лека нощ! ‒ добави на свой ред Божана.
Още в ранни зори цялото село се бе събрало в училището, дето се провеждаха изборите. Всичко бе тук ‒ и малко, и голямо. Децата тичаха напред назад, викаха и се закачаха с другите. Времето беше слънчево ‒ отново топъл августовски ден.
Суетните около цялата тази постановка бяха немалко. Членовете на секциите сновяха наоколо, сякаш президентска делегация лично дошла да провери хода на работата. Лицата им приемаха важност, каквато досега дори не са и сънували.
Денят преполовяваше обед и всичко вървеше гладко. Генади крачеше неспокойно в двора на училището и мислеше. Стойчо се бе спрял под дебелата сянка на едно вековно дърво отвън на улицата и говореше със свои привърженици.
— Генади, как върви? ‒ попита Нестор бакалията. ‒ За тебе си дадох гласа, да знаеш! И там... нашата работа, нали?
— Спокойно, бай Несторе! Всичко ще наредим. Само да стане всичко както трябва. ‒ отвърна му той. ‒ Не се притеснявай!
— Ха така! Айде, и със здраве. ‒ поздрави бакалията и тръгна.
Как бяха изкарали целия този напрегнат ден, само хората си знаеха. Геновица обикаляше селото с погачи и вино ‒ от къща на къща, все едно беше от някоя забавна програма. Вечерта училището се изпълни повече от всякога. Комисиите се затвориха в сградата и започнаха да броят гласовете. Двамата кандидати не си продумаха цял ден. Само обикаляха и агитираха хората да гласуват за тях, както правеха седмици наред.
— Стойчо ще е пак. Ще видите! ‒ чуваха се гласове от тълпата.
— Не! Стига Стойчо ‒ Мойчо! Генади ще е! ‒ отвръщаха други. ‒ Ново искаме!
Така продължаваше цялото това събитие, докато централната врата на школото не се отвори и отвътре се показа Иво Даскала.
— Уважаеми съграждани и скъпи гласоподаватели ‒ започна той ‒ щастлив съм, че мога да ви споделя новината. Имаме си кмет! След окончателното изброяване...
— Айде, казвай! ‒ прекъснаха го набързо събралите се хора.
— След окончателното изброяване на вашите гласове, избрахте новият кмет да бъде... Г-н Генади Колев. Честито!
Генади стоеше като треснат. Не можеше да повярва. И за пръв път някой да го нарече "господин". Изведнъж стана по-шумно отпреди. Чуваха се радостни викове, тук ‒ там ругатни, гласът на Божана, която вече разправяше как мъжът й ще й купува нови рокли...
"Спечелих! Вече съм кмет! Всичко тръгна на шега от кръчмата, а завърши тук. Сега. Сега съм кмет! От утре животът ми ще е по-различен, по-хубав. И оградата... тая проклета ограда ще я бутна и ще дигна по-висока от нея. Пък Стойчо вече каквото иска да казва. Аз съм кмета!" ‒ говореше на себе си Генади.