автор: Albatros

Кихнах в яката на един тип в автобуса и му се извиних. Той ме изгледа лошо, изглежда си въобрази, че яко съм го оплюл, извади салфетка, обърса нещото от вратните си жили и отново ме погледна с кофтия си поглед. Салфетката беше суха. Дори не беше жълта. Направо може да се каже, че нямаше дори за какво да му се извинявам.
Обаче, нали съм възпитан, огледах се виновно, доколкото можах да се извърна в гъчканицата, промърморих на ухото му: „Грипаво време, настана, пич!” – и му се извиних пак. Онзи пак ме сканира до бъбреците. Направо се гипсирах от адреналиновите пулсации. Сигурен бях, че искаше да ме убие. И ако можеше, щеше да го стори.

До центъра на Варна му се извиних още седем пъти. Като слязохме на Катедралата, извиних му се отново, колкото да не се разделяме без приказки, казах му и едно извинявай за изпроводяк, а накрая, като му се извиних и за сбогом, съвсем логично, паднах на тротоара и умрях.

/Умрях бе. Ей така, на, умрях, и туй то.

И ей ме на, сега лежа умрял на плочките. И се чудя как никой от минувачите не се спря? Как никой не се надвеси върху ми, та да чуя върховната улична музика:

– Бахти пияната свиня!
– Малиий, тоя се е натряскал от заранта!
– Остави го бе, не виждаш ли, че е надрусан!
– Не го пипай, може да е епилептик!
– С такива пияндета ква Европа бе!

Лежа повече от час. Два пъти чух късата камбана на градския часовник, но тя вече не биеше за мене. Аз тъй си знам, не чуваш ли градския часовник, значи живееш на село. Или си умрял. Като имам предвид обаче, че светът се превърна в огромно село, второто е за предпочитане.

Да имаше поне една възглавница, мисля си и сегиз-тогиз забелвам към небето по едно око, колкото да видя истина ли е, че Бог вижда всичко. Дръжки. Абсолютно нищо не вижда. Направо си е слепец. А край него само едни четинести и нагрочени облаци. От които скоро ще завали. Ама това са си рисковете да легнеш и да си умреш далече от кревата. Няма чаршафи, дантели, черни лентички, салтанати – само земя и небо, звяр и природа.

Две оранжеви ромки суркат метлите, смитат върху мен листопада, все едно, че ме няма, и нещо оживено си гъргорят, сякаш си правят гаргара с чай от лайка. А мен само след час няма да ме има. Ще изчезна. Листата ще ме покрият съвсем. Най-много над тях да ми щръкнат върховете на обувките, нищо друго. После ще завали снегът. Ще ме покрие съвсем – и, дето се вика, случаят приключи. Забравете.

Някакво парче откъртена подметка ми убива на левия хълбок. Де да знам, може и нечие портмоне да е. С някой лев вътре. Но, като си представям колко дълго ще бъда умрял, ми се ще да се обърна на подветрената си страна и да се наместя по-удобно. Взех да съжалявам защо не умрях някъде на завет, да речем - край казаните за боклук зад Катедралата. Там, където Божият прислужник изхвърля недоизгорелите и все още топли свещички на миряните. И една от тях все още гори за мен...

Където е топло и където в очите на гладните помияри свети.