Бе сезонът на лудата пролет
и разсънен шептеше капчукът,
бяха тъкмо тревите наболи...
На сърцето ми плахо почука.
Двоумях се дали да те пусна,
нараняван от минали гости.
Ти помоли съвсем безизкусно
с думи тихи, сърдечни и прости:
"Ще ти бъда завинаги вярна,
ще ти бъда водата и хляба!
Застрашат ли те сили коварни,
ще те браня до смърт, ако трябва!
Във замяна ще искам да мога
над съня ти крило да простирам,
да съм с тебе във радост, в тревога,
в твойта обич покой да намирам.
Но случайно не се ли получи,
ще си тръгна щом кажеш: "Иди си!"
Той, животът, на всичко ни учи,
но от него не всичко зависи!
Тъй ми рече и млъкна във мрака..
Във сърцето си пуснах те просто.
И разбрах, че аз тебе съм чакал -
най-желана от всичките гости!...