автор: mitkoeapostolov

Постя около 300 дни на година и 65 ям всичко. Преди месец си направих тест за лактозна непоносимост. Също като 75% от хората и моят организъм не разгражда мляко и млечни продукти. Накратко – бавно и постепенно работата върви към пълно веганство.
И досега набързо да е стигнала дотам, ако не бяха симитлисйките кюфтета. Във всеки град има сергия на пазара, обикновено ламаринена, ръждясала, потрошена. От нея се разнася пушек на печено месо и примамва минувачите да се обърнат. На много места, това е най-хубавата скара в града, но такава като в Симитли, другаде няма (освен в Краище, но повече затова друг път).
Тя будката преди беше точно такава, каквото я описах – желязна, соц-съборетина. Но от няколко месеца се премести през две врати в нов павилион с алуминиева дограма. Това е без значение, защото това, което се продава вътре е същото.
Винаги вземам по две кюфтета, две кебапчета, две филии хляб и порция домашно изпържени картофи. Внимавам предната вечер да не съм ял нищо, за да съм гладен и да се насладя максимално на предстоящото угощение.
Кюфтетата са топли, сочни, ухаят на лук и кимион. Пускат ароматен сок, който топя със залък от хляба. Кебапчетата са същите, само дето подправките са различни. Пригласям с някое картофче и преглъщам с глътка български бира.
За десерт отивам на градския стадион, където през събота, местният Септември играе своя мач от В група (от тази година Б група) на българското първенство по футбол. Купувам прясно изпечен слънчоглед в хартиена фунийка – такъв, какъвто в големите градове вече е забранен от ХЕИ. Чопля и събирам шлюпките в ръка. Наслаждавам се на учудващо добрия футбол и слушам с интерес псувните на местните зевзеци. От време на време скачам и аз на някое по-спорно отсъждане.
След мача си тръгвам пеша. По пътя оригвам на лук и подправки. Прибирам се щастлив.