Когато ме потиска самотата
и утрото безкрайно е далече,
със образи насищам тъмнината
и стаята ми не е празна вече.
Рисувам смях на влюбено момиче
или любовно гукане на гълъб...
И стъпки на деца, които тичат,
пространството на стаята изпълват.
И звук на саксофон добавям също,
а той във тежък страстен блус извива
и тъмнината със любов насища,
а после с часове не си отива.
Защо картини вкарвам в тъмнината?
Ужасно е самотен ако бъдеш!
Тогава те убива самотата
А нея няма как да я излъжеш!...