автор: Khanas

„Пребивавал в молитви, пост и сълзи, отче Йоане, моли Христа Бога за нашите души”. Това се казва в тропаря на най-популярния и обичан български светец, небесният ни закрилник.
Ако ти, читателю, дали като поклонник, или обикновен турист, оставиш дома си и отидеш във Великата Рилска пустиня, ако посетиш Рилската света обител, разгледаш музея там и поразпиташ кой и какъв е бил свети Иван Рилски , ще ти отговорят горе-долу следното:
Той е роден около 876-та година в село Скрино. След смъртта на родителите си, на 25 години, раздал каквото имал на бедните и отишъл в манастир, като „останал там известно време заради обучението”. След това избрал да стане отшелник и живеел последователно на различни диви места, като навсякъде бил гонен и тормозен. Накрая дошъл в Рила планина. „Когато дойдох в тая Рилска пустиня, не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покров, земята постеля и билките храна”, сам свидетелства свети Иван. В планината прекарал много години и постепенно славата му се разнесла из българските земи. Не само заради праведния му живот, а защото към всичко останало се прибавила способността му на прочут лечител. След една проста молитва „хромите свикваха да ходят добре, слепите проглеждаха, слабите процъфтяваха, бесните се вразумяваха, глухите започваха да чуват...”. Около светеца започнали да се събират хора, които желаели да следват неговия пример, защото той ги привличал така, „както магнитът привлича желязото”. Мнозина от тях си направили килии близо до покоището му, после издигнали молитвен дом и накрая съградили манастир. Десетина години отшелникът управлявал манастирското братство, а после им оставил своя Завет и се оттеглил в пещера, която се намира на 3-4 километра от манастира, дълбоко в планината. Там прекарал в пълно уединение 5 години чак до смъртта си.
Това е историята на Рилския чудотворец, която ти, читателю, би научил в неговия манастир.
А след това, ако си ревностен християнин или просто любознателен, ти можеш да минеш тия 3-4 километра и да видиш с очите си пещерата на свети Иван Рилски, молитвената скала, аязмото с лековитата вода и гробът му в Старата постница.
Хубаво е и полезно да посетиш и видиш с очите си светите места. Само знай, че всичко това, което ти разказват, което чуваш и виждаш, е една лъжа. Или приказка, ако предпочиташ тази дума. Приятна историйка за туристи. Нищо повече. И тук съвсем не говорим за това, че в музея на манастира има факсимиле от Завета на свети Иван Рилски, за който се твърди, че е от 15-ти век, а най-старите ръкописи, с които разполагаме, са от 19-ти век и това е добре известно в науката и никой не го оспорва. Тук не става дума, че „Пещерата на свети Иван Рилски” не е никаква пещера. Пещера е например „Снежанка”, в която се поддържа постоянна температура от 9 градуса. И затова логично в нея има следи от човешки обитания, останали от хиляди години. А така наречената „Пещера на свети Иван Рилски” е обикновена каменна дупка, абсолютно непригодна за живот, в която никой човек не би могъл да преживее 5 зими в планината. Особено ако този човек е възрастен, сам, без подходящо облекло, с оскъдна храна и без каквато и да било медицинска помощ. Но подобни аргументи въобще няма да обсъждаме. В края на краищата, това е въпрос на вяра. Ако вярваш, че свети Иван е живял в каменна дупка сред виелици и температури от минус 20-30 градуса, никой не би могъл да те убеди в противното. И не това е моята цел. Аз друго искам да кажа. А именно, че свети Иван Рилски, какъвто е описан в житията му и какъвто го виждаме в неговия Завет, няма нищо общо с туристическата атракция, в която е превърнат. И в която искат да те излъжат, че е истина, читателю мой.
До днес имаме запазени десетина жития на свети Иван, като най-ценни са две от тях – така наречаното „Народно житие”, създадено най-близо по време до живота и смъртта му и друго – това на самия патриарх Евтимий, за когото тези преди него описвали светеца „някак неизкусно и грубо” и затова той се постарал да разкаже „по лепоте”, тоест красиво, както подобава.
Какъв е свети Иван Рилски в „Народното житие”? Там не пише за родителите му, нито на колко години е бил. Просто се казва, че „нямаше нищо друго освен един брат и един вол”. Според него свети Иван от селото си отишъл в Рилската пустиня, на мястото, наречено „Голец”, където прекарал седем месеца. След това намерил пещера, в която „не проникваше слънце, нито повяваше вятър”. Ангел му носил храна във вид на шипки. Със светеца бил и синът на брат му. Но братът поискал да прибере детето си. Тогава свети Иван разбрал, че това не са негови думи, но са думи на „врага прелъстител”, сиреч дявола. Пуснал момчето да се прибере с баща си, но помолил Бога „да не погине душата на праведното”. Бог чул молитвите, изпратил змия, която ухапала момчето и то умряло. Баща му го погребал в местността, наречена „Осеново” и си отишъл. По-късно свети Иван намерил скала, висока „четирдесет сажена” и широка „като голям щит”. На тази скала прекарал „седем години и четири месеца”. След това, кой знае защо, се върнал „гдето първо прие иночество – под планината, чието име е Руен, в място, наречено Скрино”. Обърнете внимание, според това житие, свети Иван Рилски не е от село Скрино, а само там, наблизо до него, се е замонашил. После си направил покоище край Перник, до река Струма, а от там отишъл във Витоша. И се върнал по някаква причина обратно в Рила планина, където „със своите свети ръце си бе приготвил гроб”. Междувременно се разнесла мълва за светеца и цар Петър поискал да го види. Затова изпратил „деветима изкусни ловци” в Рила, които да го намерят. Но тия деветимата нито могли светец да открият, нито пък някакъв лов да уловят, та умирали от глад. Явно не били чак толкова „изкусни ловци”.
Накрая, след дълго лутане, все пак случили свети Иван, а той, като видял, че са прегладнели, поканил ги на трапезата си, на която имало една-единствена „просфорка” – малко хлебче. Тогава един от ловците, който бил „велеядец”, тоест лакомник, си помислил: „Какво ще разберем тук ние, деветимата мъже, от тази единствена просфорка?”
Обаче, о чудо на чудесата, и деветимата яли, яли, баялдисали от ядене, а накрая половината от просфората останала. И не стига това, ами един от ловците бил болен и щом ял, веднага оздравял, както е речено в книгите: „Хляб ангелски яде човекът”. После ловците се върнали при царя и му разказали всичко. Цар Петър взел със себе си „множество хора и своите войни” и тръгнал да види светия отец. Така делегацията стигнала до река Рила и тръгнала нагоре по течението й, защото мястото на отеца било „където извира тази река” . За съжаление стигнали до скала и не могли да преминат нататък, понеже мястото било „тясно и стръмно”. Тогава царят изпратил двама слуги при светеца. Как тия слуги могли да преминат, а Петър не могъл, това не ме питайте, и аз се чудя. Свети Иван казал на слугите, че царят трябва да си издигне палатката на върха на планината, а той, Рилският чудотворец, щял да му дава... димни сигнали?! Досущ като индиански вожд! „И видя цар Петър знака на светия отец, а светият отец загледа към шатъра и двамата прославиха Бога и се поклониха един на друг”. И сякаш за да направи още по-странна цялата история, царят насипал чаша злато и я изпратил на светеца, „да ти бъде под ръка за каквото искаш”. И това ако не е глупост, не знам кое друго е! Какво щял да прави отшелникът със злато във Великата рилска пустиня?! Да си купува хамбургери ли? Или да ниже гердани? Единствено би постигнал да стане жертва на всякакви разбойници, чули, че царят му пратил съкровища. Ако Петър толкова желал да обдари отшелника, могъл би той да му прати богослужебни книги, църковна утвар, храна, дрехи или пък майстори, които да вдигнат скромна църквица. Но злато?!?... От своя страна и свети Иван доволно странно постъпил. Той върнал златото, ала чашата задържал. „За спомен от тебе и за знамение на света”. Какво и да е знамението, аз друго си мисля: тая чаша, бидейки царска и господарска, не ще да е направена от глина или дърво. Златна е била. Или сребърна. Или медна поне. А в своя Завет светецът с нескрита гордост пише: „Ако исках да имам злато и сребро и подобни тям неща, то защо дойдох в тази страшна и непроходима пустиня?”. И още: „Недейте има ни злато, ни сребро, нито мед в поясите си, ни торба.” В такъв случай искам да попитам за какво му е потрябвала на един светец царска чаша? Изглежда и патриарх Евтимий си е задавал подобни въпроси, щом в неговото житие тези събития са разказани по различен начин, както ще видим по-нататък.
Щом златото върнал, а чашата задържал, светецът буквално изгонил царя от планината като му казал: „Бързо се вдигни от това място, защото е яместо, та да не погинеш и ти, и всички, които са с тебе.” Аз не знам как вие бихте приели подобни думи, изречени към цар и самодържец, но за мен те са явна и откровена заплаха. Все едно са не от житие на светец, а от гангстерски филм. Изглежда и Петър така ги е приел, защото „тозчас се вдигна и си тръгна”.
Малко след тази среща в текста следва смъртта на светеца: „А преподобният отец, пустинножителят Иван, почина в мястото си, приготвено му от Господа, през месец август, на 18-тия ден.”. И толкова. Както сами виждате, в Народното житие няма нищо, абсолютно нищо за основаване на манастир. Нито за събиране на ученици или изцеряване на „хроми, слепи, слаби и глухи”. Нито за каквато и да било „пещера на свети Иван Рилски”, а още по-малко за някаква дупка, през която трябва да се провират вярващите. Нищо, което да е поне близо до съвремените басни, разказвани на туристите. Според Народното житие свети Иван Рилски е един скромен отшелник, водил праведен и свят живот, далеч от суетата на света. Самотен и величествен. Без да е основавал манастир, без каквито и да било последователи и наследници, на които да е оставял „Завет”. Неслучайно е казано: „И лежа тялото на светеца никому неизвестно, и само ангел Господен му служеше...”. Ако свети Иван е имал следовници и ученици, как така тялото му ще е неизвестно никому, не е ли то най-голямата ценност за тия монаси от Рилския манастир???
Да видим сега какво пише патриарх Евтимий:
Свети Иван е от село Скрино, живял в него до смъртта на родителите си, а след това раздал на бедните всичко, което имал и отишъл в манастир, където прекарал „някое време”. Подир манастира станал отшелник и пребивавал на различни места, докато намерил „много тъмна и мрачна пещера” в ония времена, когато се случила историята със смъртта на неговия племенник Лука. След това светецът останал в пещерата още 12 години, а после го изгонили разбойници. Като скитал из пустинята, накрая се поселил във вътрешността на голям дъб и се хранил със „сланутък”, който Бог повелил да израсте наоколо. В един хубав ден се появили пастири, които „наблизо” пасяли овците си. Това „наблизо”, напомням, означава, че пастирите били дълбоко в пустата, мрачна и страшна Рила планина. Какви са тия пастири и какви са тия стада, които пасат из страховитите чукари на Рила, това не знам и вие не знаете. То само по себе си е чудо.
И така, и инак, ето че овците внезапно побягнали, блеейки право към покоището на светеца, а пастирите се юрнали подир тях и така, виж, открили свети Иван. Преподобният ги посрещнал кротко и достойно, и ги нахранил с прословутия „сланутък”. И тук внимавай, читателю, следва доказателство, че тия, пастирите, са истински българи, каквито сме двамата с теб: Щом били нахранени и отпратени да си идат с мир „един от тях отиде тайно, набра достатъчно сланутък и радостно се затече след другите. И когато ги настигна и им показа набраното, тези се притекоха и го отнеха от ръката му. Но когато започнаха да разтварят шушулките на зърната, не намериха нищо. Веднага се разкаяха, възвърнаха се, известиха на блажения и помолиха прошка за стореното”. Ще рече – и преди хиляда години, българската работа си е българска, точно както и днес...
След това в житието се разказва как свети Иван изцелил човек обладан от нечестив дух и поради това името му се разнесло на много места. Ненавиждайки човешката слава, той се оттеглил още по-навътре в планината и намерил „много висока скала”, очевидно същата, която в Народното житие е наричана „висока 40 сажена” и „широка като голям щит”. На тази скала преподобният претърпял много мъки от дяволите, които „биха го, бъхтаха го, влачиха го, и щом го хвърлиха от скалата, си отидоха, като го смятаха, че на всяка цена е мъртъв”.
А на мен ми се струва, че тия, които го „били и бъхтали”, не дяволи, а наши, мили и родни българи ще да са били...
Българи, небългари важното е, че светецът преживял и биенето, и бъхтането, а слухът за него дотолкова се умножил, щото и царят пожелал да го види. И тук патриарх Евтимий описва пътуването на цар Петър в Рила планина, но с някои деликатни разлики от Народното житие: Когато царят тръгнал нагоре по течението на Рилската река и стигнал до скалата, през която не могъл да мине, върнал се той назад и се изкачил на друга планина, която обичайно назовавали Книшава. Оттам му показали „планината и скалата, където живееше преподобният”. И като не могъл царят сам да отиде, изпратил при свети Иван двама свои близки служители с молба да се видят. Светецът обаче отказал с думите: „Ти, прочее, скоро си иди от тука, понеже мястото е урвесто, та неочаквано да не пострадаш в нещо – ти и тези, които са с тебе”. Царят бил много опечален и си отишъл с жалост и скръб. Според патриарх Евтимий, забележете, никакви димни сигнали не е имало. И чак когато се прибрал в двореца си, царят изпратил в Рила „немалко злато”, различни плодове и послание. Блаженият Иван приел плодовете и проводил свое послание на царя, но златото върнал. За чаша, която евентуално да запази „за спомен от тебе и за знамение на света” дума даже не става. След това житието продължава с това, че светецът прекарал на скалата седем години и четири месеца. Мнозина „донасяли” при него своите болни, които оздравявали благодарение на неговите молитви. Пак ще повторя, за мен е истинска мистерия как е възможно до скалата на свети Иван да бъдат „донасяни” болни хора, а самият цар на България, при цялото му горещо желание, с всичките си хора и войници, не могъл да стигне до преподобния, който пък буквално го изгонил с думите „скоро си иди от тука, понеже мястото е урвесто”. Урвесто и преурвесто е мястото, ала само за цар Петър, но за „донасяните” болни хора мястото урвесто не било, ала равно яко стъкло. Загадка велика...
След това, разказва Евтимий: „Немалка слава се разнесе по цялата тази земя и мнозина се запалиха от ревност към неговия добродетелен живот, пожелаха да живеят с него, създадоха църква в съседната пещера и образуваха обител, имайки за началник и пастир преподобния. А той – пасейки добре своето стадо... достигна дълбока старост. Когато разбра, прочее, че ще отиде при Господа, отдаде се на молитва... веднага предаде дух в Божиите ръце. Той живя почти до седемдесет години и бе погребан на това място от своите ученици”.
Внимателният читател вече е забелязал колко различни са в житието основаването на Рилския манастир и успението на светеца от басните, които ни разказват днес: Според патриарх Евтимий Рилският манастир е основан не там, където е днес, а около молитвената скала. В така наречената „пещера на свети Иван Рилски” преподобният никога не е живял, но в нея е била първата църква на манастира, както е и казано: „създадоха църква в съседната пещера”. И най-после, светецът не е оставял никакъв завет на учениците си, не се е отделял от тях на 3-4 километра в каквито и да било пещери или дупки, през които да се провират съвременните му почитатели . Той просто „живя почти до седемдесет години и бе погребан на това място”. А мястото ще да е гробът, който и днес може да се види в Старата постница.
Това ни казва патриарх Евтимий. А как е било в действителност? Откъде всъщност знаем, че свети Иван е основал Рилският манастир, а после „като предчувствал, че скоро ще настъпи краят на тукашния му живот”, решил да отиде навътре в планината и да се отдаде на любимото си уединение? От неговия „Завет”. Един документ, който монасите от манастира грижливо крили цели 10 века, та никой, дори и патриарх Евтимий, не го е познавал. Или документ, който до 19-ти век просто не е съществувал, както мислят някои историци.
Фалшив или автентичен, „Заветът” безспорно е много интересен текст. В него виждаме един различен Иван Рилски. Който няма нищо общо с „битият и бъхтан” отшелник, хранещ се с шипки и сланутък. Виждаме истински богослов, добре запознат със светите писания. Образован, начетен. И със самочувствие. Който владее и използва свободно гръцки език. Как и къде свети Иван е научил гръцки? Дълбокомисленият отговор на учените е, че по онова време общуването между българи и византийци било „твърде засилено” и „никак не било трудно” да се изучи гръцки език. Изобщо, „знанието на този език по онова време не представлявало никакво изключение, нито особена заслуга”. Хубаво, така да е, не е особена заслуга, всеки знае гръцки. Да продължим нататък: „Поучавайте се в закона Господен ден и нощ, често четете отческите книги”, казва свети Иван на своите последователи. Какви са тия книги, които монасите трябва да четат? Откъде са се взели? Всяка книга по онова време е изключително скъпа, рядка и ценна вещ, само богати хора биха могли да имат библиотека. Богат ли е свети Иван, нали уж имал само „един брат и един вол”? И не е само до книгите. Който и да е човек, силно вярващ, могъл би да прекара самотен отшелнически живот сред Великата рилска пустиня. Всеки „смерд и беден”, по думите на Йоан Екзарх. Но съвсем различно е да се основе манастир. За манастир се иска много, много повече. Не само по-горе споменатите книги. Също и храна - при толкова монаси не става само с шипки и сланутък, необходимо е цяло стопанство. Трябат и оръжия за защита от зверове и разбойници. А и църковна утвар – напрестолен и водосветен кръст, панахидник, петохлебник, кандилница, потир, дискос и още. Всеки ден се отслужва Света литургия, при която вярващите се причестяват с тялото и кръвта Божия. С хляб и вино. Откъде се е появило това вино в Рила планина? Виното струва пари. Но нали свети Иван върнал златото, което му изпратил благочестивият цар? И нямал нищо. Ни злато, ни сребро, нито мед, ни торба. Ала вино за Света литургия, виж, намерил. Как така скромният пустинник, цял живот гонен, тормозен, бит, бъхтан, изведнъж успял да организира монашеско братство и то не в Плиска или Преслав, а в най-дивото, безлюдно и страшно място на България?
Трудно е да се отговори. Трудно и почти невъзможно. Ето какво казва Иван Дуйчев: „Никой от нашите извори не дава сведения относно това точно по кое време е била създадена Рилската обител... Точното място, гдето се е намирала тази първоначална обител, също така не е известно... Така според едно предание, първичната обител се е намирала на мястото на т.н. Стара постница – сиреч на около половин час път от днешния монастир”. Какво значи „на половин час път” Дуйчев не казва. Какъв път – с коне, с магарета, с кола или пеш? А ето и думите на проф. Йордан Андреев: „Иван Рилски се оттеглил в близката пещера”. Колко е близка тая пещера? Близка до кое? В тази ли пещера свети Иван прекарал пет години „в пълно уединение”? Пълно уединение в пещерата, която е на десет метра от Молитвената скала и на два метра от Старата постница? Наистина!?
След всичките тези определения на най-уважаваните ни учени – това не се знаело, онова не било известно, това е на половин час път, онова пък - наблизо, не ти ли се струва, любезни читателю, че всичкото, което ни разказват, е обикновена измислица? Такъв свети Иван Рилски е нереален, невъзможен. Но все пак със сигурност го е имало. Тогава, какъв е бил наистина? В случая трябва да се доверим на класическата сентенция: „Като изключиш невъзможното, онова, което остава, е истината, колкото и невероятна да изглежда”. А истината, скандална, може би, е само една – тази личност, която наричаме свети Иван Рилски, не съществува. Имаме двама човека с името Иван, поселили се в Рила планина в същото време. Единият е скромен отшелник, прекарал целия си живот свято и праведно, все в молитви, лишавал се от храна и от най-елементарни удобства. Този Иван обитавал покоище при изворите на Рилска река. И като живял дълго, честно и богоугодно, накрая се споминал в пещера, но не тази, която ни показват днес, а в някоя друга, много по-недостъпна и отдалечена от всяка човешка следа. Затова „лежа тялото на светеца никому неизвестно, и само ангел Господен му служеше...”.
А вторият Иван – той е съвсем различен. Образован, свободно говори и чете на гръцки, свикнал да заповядва, има под ръката си хора и книги, и вино, и кръстове, могъщ и свободен, с право и сила да основе манастир в най-дивото и страшно място на България. Познаваме ли някой Иван в България през десети век, който да отговаря на условията? Да, всъщност познаваме точно такъв. Перфектно вписващ се в профила, както биха казали криминалистите. Знатен и велемощен. Братът на цар Петър.
За този княз Иван знаем следното: „Още в следната 928 г. в България окоро столицата се приготвяло голямо въстание. Няколко „Симеонови велможи” съставили съзаклятие с цел да свалят Петър от престола и да турят на негово място по-малкия му брат Иван. Съзаклятието обаче било овреме открито: Иван бил подложен на телесни наказания и затворен в тъмницата, където бил подстриган за монах, а другите съзаклятници били предадени на немалки мъчения. Когато Петър по настояването вероятно на царицата известил на Роман за станалото съзаклятие, императорът веднага изпратил един свой предан човек, монаха Иван, в България под предлог за обмяна на пленниците съгласно с условията на мира, а в същност да хване Петровия брат Иван и да го отведе със себе си в столицата. Пратеникът сполучливо извършил мисията си: той заминал скришно заедно с Иван за Месемврия и оттам на кораб пристигнали двамата в Цариград. Немного след това, когато Иван снел от себе си монашеското облекло и поискал да се ожени, императорът му дал помещение и много пари и го оженил за една знатна арменка...”
Това е, нищо повече, а то всичкато идва от ромеите. Наши извори нямаме. Затова е хубаво да не вярваме сляпо на отявлените ни врагове, но да спрем и да помислим. Не е трудно да попълним пропуските на хронистите: След като княз Иван бил насилствено замонашен и заточен в манастир, по примера на баща си Симеон и дядо си Борис, той напуснал манастира и със своите привърженици се установил в Рила планина. Защо в Рила? Защото вероятно тя е била близо до неговите собствени владения. Интересно е сведението, че няколко десетилетия по-късно Арон, братът на Самуил, е имал дворец в Разметаница (Дупнишко и Бобовдолско). Мисля, че земите на Арон преди това са принадлежали на княз Иван. Като научил за бягството на своя брат, царят тръгнал за Рила с „множество хора и своите войни”. Скоро обаче се убедил, че рилските дерета и клисури са наистина непроходими за войската, особено след войнственото предупреждение: „Ти, прочее, скоро си иди от тука, понеже мястото е урвесто, та неочаквано да не пострадаш в нещо – ти и тези, които са с тебе”.
Петър бил принуден да се върне назад и да започне преговори с княз Иван. Накрая постигнали споразумение. Царят нямало да гони повече брата си, а той щял да остане в Рила завинаги и да основе там манастир. В залог на своята царска дума, Петър изпратил на Иван чаша. Очевидно не каква и да е чаша, а специална. Тук ще направя една спекулация и ще кажа, че според мен това е била прочутата чаша, направена от черепа на Никифор. За Иван, горещ привърженик на всичко българско, тая чаша е била много ценна, докато пък за Петър, кротък и дълбоко вярващ християнин, тя е представлявала нещо смущаващо и езическо. Затова той леко се разделил с нея, а брат му с радост я приел „за спомен от тебе и за знамение на света”.
Благодарение на парите и влиянието на княз Иван, Рилският манастир в скоро време преуспял и процъфтявал. Помагала и славата на другия Иван – чудотворецът и отшелник, който пребивавал в същата тази Рила планина. Десетина години княз Иван служил за игумен и пастир на Рилската света обител. Но светец той не бил, а човек на действието и живота. Затова използвал затрудненото положение на цар Петър, свързано с нашествията на маджарите в България, избягал от манастира и отишъл във Византия, където се оженил и създал семейство. Манастирът обаче останал и все повече бил знаен не със своя основател и първи игумен княз Иван, но със скромния и великолепен пустиножител Иван. Манастирът негов вече бил. Въпреки, че кракът му никога не е пристъпвал манастирския праг. Нито се молил в църквата и не я е осветявал с присъствието си. Ето, това е истинско чудо и Божи промисъл – най-големият ни и свят манастир не е на прочутия царевич Иван, но на Иван селянина, битият и бъхтан Иван, убогият и беден. Негова е силата и славата. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Още едно истинско чудо – както България е сплав между държавотворните родове на древните българи и много други племена, така и нашият Рилски манастир повидом е роден от смесването на горещата ни царска кръв с благородното и непобедимо търпение на българския селянин. Дано Бог даде светата обител да пребъде още хиляда години и довека!