автор: Samanda

Обичаме ли, щом сме и обичани,
повече не очакваме, не искаме.
Не се питаме защо сме родени,
защо под земята утре ще гнием.

Миг от вечността е човекът –
искра – в тленност приземена.
Пулсира в нея, светлее Духът,
тялото гние, не гасне пламъкът.

Духът е светлина сияйно бяла,
Слънце незалязващо в душата.
Пътепоказател в друг що да диря?
Светликът в ума ми осветява Пътя.

Зевс, Исус, Аллах, Буда – Духът
е сиянието на жарава негаснеща.
Лавата застинала в пръст и вода,
прегърне ли семе, живот се ражда.

Виждам в огъня отражението свое.
Любя въздуха, сливам се с водата.
За много кратко съм тука, за Бога!
Да науча урока без думи да обичам.

Samanda