автор: admiral

Всеки път като си идвам в София и гледам изтупаните пешеходци по улиците ме обзема фикс идеята, че съм отчайващо вчерашен и трябва да си купя нещо ново. Този път беше ред на джинсите.
Имах някакъв бегъл спомен за едно магазинче с добро качество стока на “Витошка” и при дежурната разходка с баща ми през центъра се запътихме натам. Всичко си беше на мястото – и магазинът и стоката.
     Поогледах показаните ми от продавача екземпляри, пробвах един-два. Баща ми, който от 15 години не си беше купувал дрехи, защото си носеше старите костюми гледаше равнодушно ту моите занимания ту пристъпващия от рафт на рафт продавач. Избрах си накрая един чифт и платих поисканите 45 лева, а баща ми с мрачен поглед изпрати шепата на продавача, която чевръсто прибра банкнотите в касата. Та като излязохме навън, че като ме подбра:
     – Е синко, не те е срам, надвил си си на масрафа, няма що, за 45лв. гащи! Ми, да бяхме отишли на пазара в Илиянци, за 15 лева щяхме да ти намерим гащи, ей!
     В къщи за негово огорчение моето разточителство не предизвика ни най-малкото възмущение. Майка ми пожела да види джинсите а брат ми практично ни посъветва, следващия път скандалът да се състои още в магазина, белким смъкнат цената, няма срам, нормално е в днешно време новоуяли се гъзари да си имат родители “от народа”. Даже не се наложи да си правя самокритика.

     ***

     Години по-късно двамата пак крачехме по “Витошка”, когато се сетих за тази случка. Не бях единственият. Когато наближихме баща ми ме погледна подозрително отстрани и попита:
     – Да не сме тръгнали пак да купуваме гащи, а?
     – Колко му е... – подметнах лековато, макар и да нямах такова намерение.
     – Хм! – многозначително отрони той, малко преди да хлътна през входа.
     Не бяха минали и три минути, когато влезе и той, хвърли през рамото ми поглед върху модела, който държах в ръце и полюбопитства:
     – И тези ли струват 45 лева?
     Брей, даже и сумата помнеше.
     – Тези са за 50 – бодро отвърнах аз.
     – Лелей, – впечатли се баща ми - у тея човек да не смее да пръдне!
     Ясно, до покупка нямаше да се стигне. Представите му за цените бяха по-овехтели и от панталоните, които носех, а нямах желание за дискусия. Закрачихме отново един до друг, когато две преки по-нататък се натъкнахме на подобно магазинче с големи обяви за намалени цени.
     – Само за минута... – не се сдържах аз и прекрачих прага.
     Точно след минута отново усетих погледът му някъде над рамото ми да фиксира модела, който лежеше пред мен.
     – Тея за колко са? – чух гласа му с леко заплашителна нотка.
     – За 20 – успокоих го аз, подсмивайки се наум.
     – Ха, така! – одобрително се произнесе баща ми – у тея, ако нещо дойде зор, може и да се насереш!