автор: mitkoeapostolov

Поредният документален филм за световна звезда, която е постигнала всичките си успехи заради детска травма – “This is Paris” (Това е Парис).
Отново разбираме, че едно човешко същество няма такава нужда от пари, слава, секс, образование, благоприличие, каквато от любов. И тъй като в предишни статии съм опитвал да засегна тази тема, но не съм успявал да обясня добре в какво точно се изразява тази любов, ще опитам да използвам примерите на Парис Хилтън.
В началото на филма, майката на Парис споделя следното мнение: „Страхът за мен е най-силното чувство, което съществува. Повече от болката, повече от любовта, повече от харесването”. Какви деца би родила такава майка? По закона на Мърфи – такива, които проявяват този неин страх. Какъв би бил най-големият страх на една от наследниците на семейство Хилтън? Детето ѝ да злепостави семейното положение. Какво дете се ражда? Точно такова.
С влизането в пубертета, Парис започва да излиза по клубове и да води разпуснат начин на живот. Естествено родителите ѝ не одобряват. Записват я в частни училища, с цел да я поправят. Тук зрителят става свидетел на най-шокиращото събитие – двама мъже, представители на първото от тези училища, отвличат Парис от дома ѝ, пред погледите на родителите ѝ. Следва ад – казармен ред, насилие, психоза. Подсъзнателно сигурно си казва – „Ако родителите ми са готови да ми причинят това, какво да очаквам от другите хора?”.
Напоследък размишлявам над следната теория – децата са рожба на най-големия страх на родителя. Съответно мисията им в живота е да го проявят. Всичко, което родителят отрича и не приема в себе си, се проявява в детето. По ирония на съдбата, единствената нужда на детето е да бъде прието, а за да се случи това, родителят трябва да преодолее най-големия си страх.
Обратно в живота на Парис Хилтън, която се чувства „изпратена надалеч, за да бъда скрита”. Така както навремето родителите ѝ са избягали от страховете си, така и сега, когато детето им ги проявява, отново реагират по същия начин. Парис и сестра ѝ казват по този въпрос – „Мама и татко са царете на смитането на проблемите под килима”.
Преди да види този документален филм, всеки би си рекъл – „колко яко да се родиш в семейство на милионер”. Но гледайки внимателно, няма как да не чуем думите на Парис – „усещах огромен натиск да постигна успехите и очакванията на семейството си – да надмина хотелиерската империя на дядо ми и баща ми, да съм известна актриса, каквато баба ми винаги си представяше”.
Ще се учуди ли някой, че най-голямата мечта на Парис е да спечели 1 милиард долара? За да надмине тези, с които се състезава. Защо се състезава с тях? Та те са нейното семейство. Защото не получава любовта, от която има нужда. Съответно желае да отмъсти. Как? Като ги надмине в това, в което те са най-добри – правенето на пари. И колко е тъжно, че самата тя съзнава безсмислието на действията си, но не може да спре. Травмата ѝ е прекалено силна.
И тук идва идеята за любовта. Всяко дете проявява силни отклонения от нормата. Защото нормата е една измислица, в която всеки от нас е влюбен по един или друг начин – да станеш суперзвезда, да си богат, да си известен, да си женен, да имаш деца, да имаш работа, да не крещиш, да си джентълмен, да си принцеса, да обичаш природата, да имаш план, да имаш идея, да знаеш какво правиш, детето ти да те надмине – всеки има своето предпочитание.
Когато детето започне да проявява тези отклонения, първата реакция на родителя е поправителна – хората бъркат, че децата са като дръвчета – връзваш им по един кол и се изправят. Малцина си дават сметка, че този подход, приложен към човек е пагубен. Той показва на потърпевшия едно единствено нещо – не е обичан заради това, което е, а заради някакъв родителски идеал, несъществуваща химера, която трябва да стане.
Следващата реакция на детето е още по-силно бунтуване, което води до още по-жестоко насилие от родителя. Любов значи приемане. На човека. Такъв какъвто е. С неговите красиви и грозни страни.
Въпреки че съм писал вече на темата за лъжливата любов, искам да я спомена още веднъж. Това е случаят, когато родителят казва на детето – „аз те обичам такова, каквото си”, но в същото време с действията си се старае всячески да го промени. Примерът който винаги давам, защото като учител съм ставал най-често свидетел на него е – детето е отличен художник, но слаб математик. Родителят наема учител по математика или още по-лошо – заема се сам да „поправя” отклоненията.
Любовта е крайност – тя значи да подадеш ръка на човека и да му кажеш, че го обичаш, тогава, когато е насран, грозен, нелицеприятен, отхвърлен от обществото. Когато е красив и силен, няма нужда от нея. Именно такава любов не получава Парис Хилтън от своите родители. И дори да успее да спечели 1 милиард, няма да запълни празнотата от безусловна родителска любов.
Ще призная, че темата за семейство Хилтън е особено интересна за мен. Като учител първа година в малка американска гимназия имах удоволствието да работя с брата на Парис – Барън. По мое мнение, много от разсъжденията на Парис, важат и за него. Надявам се Барън да е намерил начин да преодолее своята травма (за разлика от кака си или Ланс Армстронг).
Давам си сметка, че е лесно да критикуваш другите. Трудно е да си в обувките на този, който трябва да извърши приемането. Ако теорията ми е правилна, колкото и добре да съзнавам какво трябва да правя като родител, ако имам деца, те неизменно ще проявят неприети от мен страхове. Защото няма човек, който може да се справи с всичките си тревоги, завинаги (но това не значи, че трябва да ги замита под килима).
Надявам се и вярвам, че в живота има изход от триъгълника насилник, жертва, спасител. Пожелавам на всеки от нас да има куража и късмета да го намери, поне за малко.