автор: yotovava

Защото те обичам, ли си тръгваш?
Не е логично, нито е почтено.
По-страшно е, че вече си излъгал.
Душата си отключих – за да влезеш.

Когато с болка ражда сенокосът
зеленото мълчание на юни,
нощта на равноденствието носи
цвят на детелина и петунии.

Ти слушал ли си тайния им шепот
и в розовия здрач дали си слизал?
Люлее те полето с топли шепи
и те загръща в кадифената им риза.

И – люспа от космическа пъстърва,
подир сияние – неуловимо,
луната се отронва върху хълма.
... Обичам те, защото иде зима.

Аз дълго не успях да ти разкажа
за болката, тъгата, страховете,
Ти бързо се отдръпваш – като пясък –
до следващия пристан, там, където

вълната иде с бялата си ласка,
а смръщеният бряг ще я разбие,
преди да е успяла да издраска
за спомен неизвестното си име.