автор: Samanda

Когато някой или нещо
покоя в душата ми изпие,
тогава … не живея, а тлея.
Потъвам в бездна.
Мрак ме погълва.
Губя себе си.
И не пея.
Причината?!
Не, не е в себеподобните.
В несъвършенството мое е.
Мога ли само за Бог да копнея?
Съвършенството за Духа в плът
вечно недостижим блян ли е?
Докога?!
Докога душата ми ще го лелее?


Samanda