Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 414
ХуЛитери: 0
Всичко: 414

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЛюбов от втори поглед
раздел: Избрано проза
автор: Heel

Спомените от онзи ужасен ден често изникваха в главата на Алис. Бяха изминали цели пет години оттогава, но образите продължаваха да са болезнено ярки. Случилото се нямаше как да бъде забравено. Тя захвърли прането и се загледа в треперещите си длани. Седна на един объл камък насред реката и зачака лошият момент да отмине. Но не, трябваше отново да преживее трагедията…
Тогава Алис беше на четиринайсет години. Седеше до прозореца и кърпеше чорапи. Сестра й Сюзан бе излязла да налее вода от кладенеца. Роклята й се белееше сред сухите треви в далечината. Двете бяха сами. Баща им и Франк – съпругът на Сюзън– бяха отишли на лов за елени и вероятно щяха да се приберат чак вечерта.
Алис прибра чорапите в скрина и отвори книгата, която бе получила като подарък за рождения си ден. Авторът бе някакъв шантав англичанин на име Артър Конан Дойл. Тя харесваше историите му, макар че част от тях й се виждаха прекалено страшни. Зачете се и така се откъсна от скучното ежедневие.
Тъкмо приключваше един от разказите и отвън проехтя писък. Поглеждайки стреснато през прозореца, Алис видя, че Сюзан тича като обезумяла. Бе зарязала кофата с вода. Влизайки в градината, изведнъж се препъна и падна по лице. От гърба й стърчеше стрела с червено перо в задния край. Чак тогава Алис забеляза индианците. Бяха трима, на коне. Стояха до оградата и наблюдаваха невъзмутимо падналата жена. Лицата им бяха нашарени с разноцветни бои.
Алис покри устата си с длан, не можеше да повярва на очите си. Досега не бе виждала агресивно настроени индианци. Нима сестра й бе мъртва! Обзе я ужас. Но бързо се окопити и хукна към скрина, където, в долното чекмедже, лежеше стар револвер. Тя взе оръжието, но не посмя да излезе отвън. Погледна през прозореца. Сюзан се влачеше бавно в прахоляка с извита на една страна глава. Забитата в гърба й стрела се полюшваше. Алис трепереше от страх. Реши да изчака, тъй като индианците бяха влезли в двора. Молеше се сестра й да намери сили да се добере до къщата. Може би нападателите нямаха намерение да я довършат, може би просто се забавляваха. Нямаше смисъл да рискува, откривайки огън по тях.
Чакането бе мъчително. След сякаш цяла вечност Сюзан се вкопчи като удавник в дървените трупи от които бе изградена къщата и се набра по тях с невероятно усилие на волята си. Помръкналото й от болка лице се долепи до стъклото и чертите му се изкривиха гротескно. Тя гледаше с надежда Алис, която бе само на няколко сантиметра от нея.
– Помогни ми! – простена Сюзан, докато се мъчеше да се задържи стабилно на краката си.
– Да, идвам, Сюзан, идвам! Дръж се, сестричке! – Трябваше просто да излезе, да размаха револвера срещу индианците, за да ги сплаши, а след това да прибере сестра си.
Тъкмо пристъпваше към вратата, когато стъклото на прозореца се разтресе – Сюзан бе забила рязко бузата си в него, защото бе получа още една стрела в гърба. Очите й се ококориха изненадано, после се зареяха в безкрая. Тя изхълца и от ъгълчето на устата й се надигна розова пяна.
Алис изскочи навън и стреля във въздуха, при което револверът изхвърча от ръката й и се изтърколи в тревата. Индианците прихнаха да се смеят. Помахаха й и пришпориха конете си. И изчезнаха сред облаци прах. Алис се опита да вдигне сестра, си но не успя. Сюзан сякаш бе станала двойно по-тежка след настъпването на смъртта.
Баща й и Франк дойдоха след няколко часа. Виждайки сгърчения труп на голямата си дъщеря, старецът се хвана за сърцето и припадна, а Франк започна да вие като вълк и да проклина целия свят, включително себе си. По едно време Франк придърпа Алис към себе си и я прегърна, търсеше утеха. Поплакаха заедно. На Алис й стана много мъчно за него, той явно бе човек, който умее да обича истински. Чак тогава си даде сметка, че Сюзан е била любовта на живота му. Бе си мислела, че хората се женят само за да не са самотни и за да се сдобият с деца. Почувства се гузна, че не страда толкова, колкото него. Той сякаш губеше разсъдъка си, докато Алис просто бе дълбоко депресирана. Единственото хубаво бе, че баща й се свести след припадъка. Той като че ли щеше да преодолее болката от загубата на любимата си дъщеря. Цяла седмица пи здраво, но после се окопити и заприлича на себе си. При Франк бе друго. Той мислеше само за отмъщение. Един ден си събра багажа и тръгна нанякъде. Сам, като вълк единак. Беше си втълпил, че има мисия. Алис прие тежко раздялата с него. Странното бе, че до убийството на Сюзан не го бе чувствала особено близък.
Франк се върна след десетина дена. На седлото му бе закачен скалп на индианец. Алис много се зарадва, мислеше, че той отново ще заживее в тяхната къща. Но плановете на младият мъж бяха съвсем други. Той не се поддаде на увещанията, напазарува боеприпаси от магазинчето в града и отпраши по пътя на отмъщението. Алис се опасяваше, че няма да го види повече. Често си поплакваше нощем. Призляваше й при мисълта, че ще загуби още един близък човек.
Но Франк се оказа добър в убиването – броят на скалповете на седлото на коня му бързо нарастваше. Той се отбиваше от време на време при Алис и баща й, но колкото да хапне набързо и да пийне. Нямаше намерения да води заседнал живот, нито да си търси друга жена. Не можеше да прежали Сюзан.
Един мрачен зимен ден, докато Алис хранеше кокошките, той цъфна до портата, целия покрит с прах, и размаха ръка за поздрав. Алис се усмихна, сърцето й се разтуптя от радост. Изтича да го посрещне.
Франк гледаше мрачно, все едно се бе случило нещо ужасно.
– Франк? Добре ли си?
– Добре съм. А ти?
– Да, всичко е наред.
Той скочи от коня и се приближи. Продължаваше да я фиксира със строг поглед.
– Какво е това на лицето ти? – попита.
Алис попипа бузата си и изохка.
– А, синината. Преди няколко дена духаше силен вятър. Една дъска хвръкна и ме перна по лицето.
– Сигурна ли си?
– Разбира се, че съм сигурна, Франк! Какво ти става!
Той я придърпа към себе си и я прегърна плахо.
– Помислих си, че някой те е ударил.
– Не.
– Да знаеш, че ако някой ти посегне, ще го убия.
– Не искам да убиваш никого, искам да се прибереш вкъщи.
– Аз никога повече няма да имам дом.
– Франк! Престани!
Франк я пусна и се обърна. Метна се на коня си и скоро изчезна в далечината. А Алис остана да мисли за прегръдката, която бе получила.
Изминаха две години, през които Франк рядко се мяркаше в градчето. Говореше се, че местните индианци са се видели в чудо от него. Той се промъквал нощем в биваците им, вземал нечий скалп и изчезвал като призрак. Говореше се и че не го лови нито куршум, нито стрела. В крайна сметка племето се изсели на петдесет километра по на север. Но набезите не престанаха. Франк не можеше да се насити на отмъщаване.
През пролетта на 1886 г. Алис се разболя тежко. Бе пила от един кладенец, за който хората говореха лоши неща. Водата бе бистра и нямаше лоша миризма, но явно бе замърсена с нещо. Алис вдигна температура, втресе я, краката й омекнаха. Легна и лежа три дена, през което време баща й се грижеше всеотдайно за нея. После се пооправи, но слабостта в краката остана. Глезените й бяха като развинтени и тя ги замяташе при ходене. Мускулите видимо се бяха смалили. Стъпалата й почти бяха загубили чувствителност и се тътреха. След няколко падания, Алис се принуди да ползва бастуни. Гадеше й се от съчувствените погледи на роднините и съседите, които се кръстеха като я видеха. Баща й се опитваше да й дава кураж, но си личеше, че е много притеснен. Помагаше й в домакинската работа, с каквото можеше.
Франк се появи, когато Алис вече бе започнала да свиква с мисълта, че ще остане саката до края на живота си. Като я видя да се влачи с два бастуна по двора, той пребледня. Слезе от коня и я загледа ужасено, неспособен да продума.
– Заповядай, Франк, влез. Сготвила съм яхния – каза тя. Криво й бе, че той я вижда в такова състояние. Както никога преди, й се искаше той да си тръгне скоро. Усмивката, която успя да докара на лицето си, приличаше на болезнена гримаса.
– Какво е станало с теб, Алис?
– Нищо не е станало, по дяволите! Не ме гледай така!
– Алис! Погледни ме в очите и ми кажи какво е станало!
– Спокойно, никой не бе е пребил! Влизай да ядеш! Манджата изстива!
Той я съпроводи мълчаливо до вратата, като я придържаше внимателно за кръста с длан. Алис изпита приятна тръпка от този нежен допир. Гневът й бързо се топеше. После, докато се хранеха, тя му сподели:
– Пих замърсена вода и се разболях. Краката ми започнаха да съхнат, не знам защо. Но процесът като че ли спря. Предполагам, че скоро ще се оправя. Можеше и по-зле да е.
Той я изгледа продължително и кимна.
– Приготви си багажа, утре заминаваме.
– Къде?
– При един лечител, индианец.
– Я стига глупости!
– Алис, заминаваме, това е положението!
– Добре, Франк.
На сутринта той я качи пред себе си на коня и потегли на север. След три дена стигнаха до една пещера, в която живееше възрастен индианец – слаб, сбръчкан, с дълга до кръста бяла коса. Той забърка някаква отвара от билки и й даде да пие. Лечението продължи цяла седмица. Алис усети подобрение. Краката й сякаш се съживяваха.
Франк я отведе вкъщи. Гостуването му продължи до пълното възстановяване на Алис, тоест десетина дена. После той отново тръгна да раздава правосъдие, оставяйки младата жена силно натъжена. Тя хем му бе благодарна, хем се чувстваше предадена от него. Не можеше да разбере защо той се грижи за нея, а същевременно бяга от нея. Може би приликата й със Сюзан го потискаше. Може би гледаше на нея като на сестра. Може би се бе зарекъл никога повече да не се влюбва.
Нещата продължиха постарому. Франк се отбиваше от време на време и след като се убедеше, че всичко е наред, си тръгваше. А Алис се чувстваше като захвърлен на боклука парцал.
Алис седеше на облия камък насред реката. Погледна бухалката за пране, подпряна на кофата, и се намръщи. Чуваше, че баща й цепи дърва в двора на къщата. Извърна лице към небето и примижа срещу слънцето. Вятърът развяваше русите й коси. Хладни пръски вода погъделичкаха оголеното й бедро. Кожата й настръхна. Къде ли бе Франк в момента? Какво ли правеше? Дали мислеше понякога за нея?
Импулсивно сграбчи бухалката и я стовари с всичка сила върху лявото си коляно. Чу се леко изпукване, както при настъпване на охлюв. Болката бе остра, но търпима и Алис дори не изохка, само стисна зъби и примигна. Нямаше ясен план в главата си, действаше според някакъв странен инстинкт. Или може би тъмни сили се бяха вселили в нея и я принуждаваха да върши чудовищни глупости. Последва още един удар, на същото място, за по-сигурно… Зави й се свят и бухалката изпадна от ръката й. Кракът й лежеше изпънат върху мокрия камък и потреперваше. Коленната става се бе вдървила и отказваше да се свие. Надигащата се подутина се обагри в червено и синьо.
След като успокои дишането си, Алис извика:
– Татко, ела, моля те!
– Какво има, Алис!
– Имам нужда от помощ.
Тя излъга баща си, че се е подхлъзнала и е паднала. Човечецът се стресна не на шега, виждайки грозния оток. Алис се постара да го успокои, макар че от болка й идваше да вие. Той я занесе на ръце в къщата, след което хукна да търси лекар. Алис стоя сама цели пет часа, през което време какви ли не мисли минаха през главата й. Чувстваше се гузна и я бе страх, но същевременно бе обнадеждена.
Франк се отби на посещение седмица по-късно. Бе донесъл като подарък връзка красиви звънчета.
Завари Алис да лежи в хамак на двора, завита с одеяло. Приближи се и подхвърли:
– Почивка, а?
– Може да се каже – отвърна Алис и се усмихна.
– Ще ми помогнеш ли с багажа? Нося сушено месо и едни инструменти, които баща ти ми поръча.
– Не мога?
Той се закова на място и я загледа.
– Да не би… – подхвана той. Лицето му посърна. Пресегна се й отметна одеялото настрани. Левият крак на Алис бе обездвижен чрез две дълги летви. Те минаваха отстрани по дължината на крайника и бяха пристегнати на пет- шест места с ленен плат. Долните им краища стърчаха на десетина сантиметра под стъпалото, което бе овързано така, че да не мърда. Коляното бе превързано стегнато с бинт.
– Господи, Алис! – изпъшка той и се плесна по челото.
– Спокойно, Франк, никой не ме е пребил, нито изнасилил. Пак не се налага да убиваш заради мен.
– Мамка му, какво стана този път?
– Ами… бях отишла на реката да пера. Подхлъзнах се, паднах и ето резултата. Капачката ми бе раздробена, но докторът успя някак си да я сглоби.
– Наистина ли! От подхлъзване в реката!
– Е, приеми, че това е официалната версия.
– Алис, какво ти става! Странно се държиш! Как така официалната версия?
– Стига си питал, а ми помогни. Сърби ме адски петата на болния крак, а не мога да я стигна. Би ли свършил тази работа, моля?
Франк се засуети, сякаш му бе възложена много отговорна задача.
Алис изпъшка, когато усети допира на пръстите му.
– Сега по-добре ли е? – попита той.
– Много по-добре.
– Алис, та ти не можеш да ходиш!
– Добро утро, Франк.
– Кой се грижи за теб?
– Баща ми, кой.
– Имаш ли нужда от нещо?
– Да, Франк, имам. Имам нужда от мъж, който да ме обича и да е непрекъснато до мен. Някой, който да е осъзнал, че любовта е по-важна от отмъщението.
– Алис… аз…
– Слушам, Франк.
– Сюзан за мен бе всичко. А ти толкова приличаш на нея. Объркан съм. Май не е редно двамата с теб…
– Виждаш, че като не си до мен, все нещо лошо ми се случва.
– Да, така е. От това най-много ме е страх.
– Е, решението е просто. Заживяваме под един покрив.
– Добре.
– Мислиш ли, че би бил щастлив с мен?
– Да.
– След като оздравея, се постарай да ми поискаш официално ръката.
– Добре.
– Ще те помоля да изхвърлиш онези скалпове, дето висят на седлото на коня. Гнус ме е да ги гледам.
– Добре.
– А сега ме занеси на фотьойла в кухнята. Време е да хапнем.
– Добре.
– И още нещо. Не се съгласявай винаги с мен, защото така ще ми доскучееш и чувствата ми към теб ще охладнеят.
– Добре.
– Олекна ми, мислех, че ще се съпротивляваш.
– Ти си по-опасна от индианците.
– Не се и съмнявам.
– Нали повече няма да правиш глупости!
– Няма.
– Искам да си здрава, силна и щастлива.
– Знам.
– Обичам те!
– Еха, Франк, най-сетне!


Публикувано от Administrator на 27.09.2020 @ 16:21:55 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

28.07.2021 год. / 05:05:37 часа

добави твой текст
"Любов от втори поглед " | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.