автор: VladKo

В седми клас два часа в седмицата имахме рисуване. Веднъж учителката беше извадила за назидание и показ пред дъската четирима калпазани, дошли като на гости – кой без блокче, кой без боички, накратко казано, негодни за приобщаване към висшите естетически ценности на изящното изкуство.
Учителката хубаво ги смъмра на тема какви възпитатели ще станат на бъдещите си деца, щом са толкова безотговорни. Гласът й в крешчендо се издигна по възходяща крива до висотата на тоталното заклеймяване. И щом тя завърши обвинителната си реч в кулминация, четиримата провинили се спонтанно й изръкопляскаха.
Два часа седмично имахме и трудово обучение. В началото на учебната година, докато момичетата учеха ръкоделие и готвене, ние, момчетата, усвоявахме основите на дървообработването. Учителят – другарят П., стар ерген – никак не харесваше пубертетната ни възраст. Наричаше ни «момченца-зверченца», заканваше се да ни затегне главите на менгеме и я да ни изпили, я да ни пирографира ушите, изобщо да приложи всячески към нас наличните в кабинета му инструменти. Сигурно по този начин тънко намекваше, че ни имаше за дървени.
На прозореца на кабинета му имаше вентилатор. Веднъж един осмокласник, намиращ се отвън на сградата, явно запазил топли спомени от дървообработването, вкара във въртящата се перка една пръчка. Получи се звук като от банциг, който реже дъска. С гръб към прозореца, демонстративно и стоически П. заяви: «Ето, вижте ме, бе, смея се: ха-ха-ха-ха! Ако сте глупави, ще отидете при него да правите като него.»
Впрочем един от нас, Н., реши, че не е необходимо да прави като осмокласника, за да получи желания резултат. Влезе в пререкание с П., който хвана една летва и се втурна към осмелилия се да го предизвика. Двамата обикаляха около една дърводелска маса като двата края на магнитна стрелка, докато накрая П. все пак замахна. Н. се отдръпна навреме и летвата на възмездието само просвири във въздуха.
Когато на П. му се поуталожи гневът, той каза: «Ти да не се беше дръпнал, главата ти щеше до отхвръкне като на пили.»
След Нова Година на смяна на дървообработването дойде металообработване. Учителят беше дребен на ръст, та си го кръстихме «Молекулката». Веднъж един от нас, А., дойде на занятие без работна престилка. Нека да уточня, че той беше измежду четиримата отличили се в гореспоменатия час по рисуване, та в този смисъл той рецидивираше.
Молекулката беше непреклонен: «Мен не ме интересува дали ще ходиш по другите класове да искаш да ти дадат престилка, дали ще я измисляш или рисуваш... Без престилка аз тебе в час не те пускам.» И така, А. беше изгонен със срам и позор.
В началото на втория час той влезе отново в кабинета по металообработване и с това предизвика дружното ни хихикане. Беше си окачил отпред един лист хартия с нарисувана върху него престилка – две презрамки и две джобчета. С олигофренска усмивка на уста и с престорено невинен тон той запита: «Нали казахте, че може да я нарисувам?»
Молекулката рипна от табуретката и като ускорен електрон се насочи към нахалника, но инстинктът за самосъхранение на последния сработи мигновено и той бързо-бързо се оказа на безопасно разстояние в коридора. Но нали си беше рецидивист, това не беше последното му счепкване с преподавателя. При едно от следващите Молекулката се оказа по-чевръст, траекториите им се пресякоха точно на вратата и А. беше кракоположен между задните си две половини. Ритникът изкънтя по целия етаж.