Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: zlatin139
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13931

Онлайн са:
Анонимни: 412
ХуЛитери: 0
Всичко: 412

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2021 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаГруби времена
раздел: Избрано проза
автор: Heel

Писъците пречеха на обитателите на малкото златотърсаческо поселище да заспят. Бяха остри и студеният въздух, в който тук-там се полюшваха едри снежинки, се разцепваше, но после отново застиваше в монолитна тишина. Никой не си показваше носа навън, никой нямаше намерение да направи нещо по въпроса. Димът от комините се точеше бавно към схлупеното небе и се усещаше миризма на пържено свинско. Кучетата лаеха без особен ентусиазъм. Витаеше атмосфера на стаен страх.
Преди около половин час Джо Веждата бе пребил жена си Ерика. Бяха се скарали и тя му бе заявила, че взима две от кучетата и малката шейна и се изнася. Щяла да се премести да живее при свои приятели в Двайсета миля, а напролет да се спусне надолу по реката, да се качи на парахода и да се прибере в Сан Франсиско.
Само че плановете й бяха пропаднали. Сега лежеше на поляната и пищеше, неспособна да се изправи на крака. Веждата я беше повалил с юмрук и я бе сритал здраво с подкованите си ботуши, след което се бе прибрал в хижата и бе започнал да се налива с уиски. Псувните му се чуваха на километри.
Мъжете не бяха чак толкова коравосърдечни. Просто се надяваха, че Веждата ще се смили и ще прибере жена си, като по този начин сложи край на писъците. Страх ги бе от лютия му нрав. Какво можеха да направят! Онзи, който се осмелеше да отнесе Ерика в дома си и да се погрижи за нея, щеше да си навлече гнева му. От друга страна не можеха да я оставят да умре като куче на студа. Все пак тя бе жена, и то красива. Стояха на топло и чакаха ситуацията да се развие благоприятно.
Ерика Дютрие лежеше по корем и се молеше болката да намалее. Писъците й постепенно станаха по-редки и загубиха от остротата си. Студът помагаше, замразявайки наранените места. Но освен да помага, той можеше и да убива. Бе двайсет градуса под нулата. С напредването на нощта температурата щеше да падне до минус трийсет.
В началото тя бе направила няколко опита да се изправи, но жестоките спазми в таза и лявото бедро я бяха принудели да не мърда. Нямаше смисъл да пълзи нанякъде, можеше да разчита само на милостта на Джо Веждата. Знаеше, че другите няма да помогнат. А как го мразеше само, как го мразеше! Яд я бе, че не го гръмна. Когато бе вдигнала малкия си револвер, ръката й се бе разтреперила, за жалост. Проклинаше жалкия си живот и глупостта да подкрепи златотърсаческата авантюра на брат си. Майкъл не бе открил никакво злато. Бе се разболял от пневмония и бе умрял в страшни мъки, а Ерика се бе принудила да отвори малко магазинче, за да може да се издържа. После се бе подвела от щедростта и фалшивата галантност на Джо Веждата. Бе го помислила за грубоват, но добродушен човек. Чак след брака отвратителният му характер бе излязъл наяве. Той я ревнуваше от всяко същество, което носеше панталони, и винаги бе готов да развърти юмруците си. Ревността му се подклаждаше допълнително от факта, че в селцето живееха седемдесет и седем мъже и само четири жени. А Ерика определено бе по-красива и по-умна от трите си конкурентки. Всъщност те не бяха никакви конкурентки, защото си имаха мъже.
Ерика опипа лицето си. Сълзите й бяха замръзнали. Усети, че й се приспива. Тя знаеше какво означава това и се изплаши. Нададе отчаян вик, на който никой не откликна.
Делегация от трима брадати мъже се запъти към хижата на Джо Веждата. Те смятаха да го помолят да прибере жена си. Откриха го хъркащ на леглото, стиснал в ръката си полупразна бутилка. Само топовен изстрел можеше да го събуди.
– Да я внесем поне на топло, та да не измръзне.
– Ама като се събуди, той как ли ще реагира?
– Откъде да знам! Какво друго можем да направим?
– Ами да … нищо. Джейн иска да се погрижи за нея, но съпругът й не дава, страх го е от Веждата.
– И какво? На пода ли да я оставим? Само едно легло имат.
– Така поне ще е на топло.
– Не! – намеси се дребничкият Питър Дрейк – Ще приготвя впряга и ще я закарам в Двайсета миля. Там има лекар. Пинчън се казва. Трябваше още в самото начало това да направя. Срамувам се от себе си.
Другите двама го изгледаха подозрително.
– Добре – отвърна единият.
– На твоя отговорност – добави другият.
Десет минути по-късно стенещата Ерика Дютрие бе вдигната от снега и положена внимателно на шейната. Питър разтърка лицето й с пръсти, за да отстрани замръзналите сълзи, после я покри с меча кожа. Даде й да пийне уиски от манерката и подкара шейната. Рунтавите хъскита се понесоха по пъртината с весел лай. Чакаше ги дълъг път.
Не след дълго, въпреки болките, младата жена се унесе.
– Благодаря! – подвикна на Питър, който обаче не я чу, защото хокаше водача на впряга, сивия синеок Макс.
Сънят дойде, но й донесе отвратителен кошмар. След като се отърси от кошмара, Ерика се заслуша в съскането на плазовете. Мислеше единствено за това, че й се живее.
Стигнаха в Двайсета миля малко след полунощ. Питър Дрейк спря пред хижата на доктора и заблъска по вратата. Малко по-късно вътре светна свещ. Докторът – висок, слаб, преждевременно побелял мъж, отвори вратата и изгледа намръщено новодошлия.
– Здравейте, доктор Пинчън. Съжалявам, че се наложи да ви събудя. Докарах ранена жена. Ерика Дютрие, жената на Джо Веждата. Сигурно я познавате, неведнъж е идвала тук.
– Какво е станало?
– Джо я преби жестоко. Тя изпитва силни болки. Лоша работа.
Лицето на доктора посърна.
– Да я внесем вътре.
Ерика простена няколко пъти, докато я пренасяха. Бе стиснала зъби, за да възпре писъка, който се надигаше в гърдите й. Очите й гледаха уплашено.
Сложиха я на масата и докторът отиде да си измие ръцете.
Той й зададе няколко въпроса и я поопипа тук-там, опитвайки се да разбере какъв е проблемът. Стигна до извода, че няма вътрешни кръвоизливи. Събу й ботите и чорапите и се захвана да отстрани кюлотите и фустата. Наложи се да реже с ножица. После отметна полите на роклята нагоре, за да оголи краката.
Питър Дрейк се смути от голотата на Ерика Дютрие. От пет години не бе виждал толкова много женска плът. Сведе виновно глава. Докторът също бе смутен, но не му личеше. Бе крайно възмутен, че такава красива и умна жена е станала обект на насилие.
– Ерика, опасявам се, че ще боли. Но трябва да те прегледам.
– Моля, дайте ми нещо за болката, моля!
– Имам само уиски.
– Добре.
Младата жена изгълта цяла водна чаша и погледът й стана унесен.
Пинчън повдигна десния я крак и го размърда. Като реакция получи само протяжен стон. Повтори процедурата с левия и тогава последва остър писък. Ерика бе извила гръб и протестираше с насълзени очи. По бузите й бе избила нездрава червенина. Дрейк кършеше ръце и хапеше устни.
След кратко опипване и побутване на крайниците докторът констатира:
– Онзи мръсник й е счупил таза и бедрото. Зверски са били ритниците.
Ерика го гледаше ужасено с помътнелите си от болката и изпития алкохол очи.
– Какво ще правите? – попита Дрейк.
– Трябва да я обездвижа.
– Да не може да мърда?
– Да.
– Това ще помогне ли?
– Друг вариант няма. Ако извади късмет, ще се възстанови напълно. Ще се наложи да помагаш.
– Добре.
На доктора му отне половин час да се приготви – взе ивици бял ленен плат и втри в тях гипс, после донесе леген с вода.
Работата продължи повече от час. Дрейк бе схватлив, което го правеше добър помощник. Пречеха му обаче притеснението от голотата на Ерика и страха да не й причини болка. А самата пострадала се бе отнесла и като че ли не й пукаше, че я „опаковат“.
Когато всичко приключи, Ерика погледна надолу и попита:
– Как ще живея така? – Левият й крак бе в гипс от стъпалото нагоре, десният – от коляното нагоре, а горната част на превръзката държеше в здрава прегръдка ханша и талията й. Интимните й части бяха оставени открити. За по-голяма стабилност между коленете бе втъкната къса дървена летва, който поддържаше лек разкрач.
– Млада си, ще се справиш – промърмори докторът и потупа окуражително босото й стъпало. Зачуди се дали тя някога ще може да стъпва на него. Натъжи се, докато гледаше фините извивка на глезена, свода и петата и потрепващите нервно пръсти.
– Благодаря, че се погрижихте за мен – изпъшка тя и пророни няколко сълзи. – Колко време ще съм така?
– Поне два месеца.
– Вече не ме боли много.
– Това беше идеята.
– Няма кой да ме гледа…
– Ще наема една жена, индианка. Много е мила и грижовна. Тя е помогнала на много болни.
– Нали няма да ме върнете на мъжа ми!
– Не, разбира се.
– Много благодаря, докторе! Благодаря и на теб, Дрейк! Ако не беше ми помогнал, вече щях да съм на оня свят.
– За нищо, госпожо Дютрие – отвърна изчервен Дрейк.
Двамата мъже оставиха Ерика да съхне на масата и легнаха да спят в съседната стая. Нощта мина спокойно и за тримата. Но на сутринта сякаш адът зейна с грозна паст. Бе се появил Джо Веждата.
Джо отвори с ритник входната врата и влезе. Лявата му вежда, която бе по-рунтава и по-извита от дясната, помръдваше заплашително. Виждайки жена си на масата, той се закова на място и изсумтя. Ерика го гледаше втрещено, като че ли всеки момент щеше да се разпищи. Понечи да каже нещо, но се отказа.
– Какво сте направили с жена ми? – извика Веждата и отметна одеялата. – Какво е това, по дяволите! – Той побутна с юмрук гипсираното и бедро.
– Махай се! Не ме докосвай! – проплака Ерика и вдигна ръце, готова да се съпротивлява.
– Съжалявам, че те нараних. Но …вината е основно твоя. Непрекъснато ми въртиш номера. Както и да е… Прибираме се вкъщи. После ще помисля как да махна тази коруба. Нужна ти е топла вана и разтривки и ще се оправиш, гарантирам ти. – Тогава забеляза, че интимните й части се виждат и изсъска: – Ах, мръсници долни!
– Няма да живея при теб! Разкарай се!
Джо се наведе, канейки се да я награби. В този момент се появиха докторът и Питър Дрейк.
– Няма да я местиш – изръмжа доктор Пинчън. – Тя ще постои тук при мен известно време. Има нужда от грижи.
– Моя жена е, прибирам си я.
– Само през трупа ми!
– О, няма проблем, мръснико! – Джо извади револвер и простреля доктора в гърдите. Пинчън залитна назад, олюля се, после изпъшка тежко и се свлече на пода.
Питър се хвърли с гневен вик към Веждата, но бе посрещнат от юмрук в челюстта, който веднага го приспа.
Веждата необезпокоявано пренесе жена си на шейната. Направи си труда да я завие, преди да потегли. Ерика лежеше, вперила очи в сивото небе, и проклинаше съдбата си. После отправи молби към Господ докторът и Питър Дрейк да оцелеят. Пътят не й понесе добре, макар да бе обездвижена. Болките се засилиха при подрипването на шейната над неравностите на пъртината.
– Какво да те правя сега? – попита Джо, след като положи жена си на леглото вкъщи. Не изчака да получи отговор. – За да махна това чудо, ще ми трябва ножовка и може би трион.
– Ако го направиш, ще умра от болки.
– Я стига глупости! – Той излезе да търси инструменти. Тогава Ерика се зачуди дали Джо няма на бъде линчуван, задето гръмна доктора. В това бе надеждата й. А може би имаше и друга надежда…
Той се канеше да почне да троши превръзката, когато Ерика каза:
– Дай ми чантата, искам да взема няколко прахчета против болки.
Той тикна чантата в ръцете й и се зае да прегледа дръжката на ножовката.
Този път ръката й, стиснала малкия револвер, не трепереше.
– Би ли се обърнал, Джо. Не ми дава сърце да те застрелям в гърба.
Джо се обърна. На лицето му се изписа учудване.
– Няма да посмееш…
Оръжието изпука шест пъти и замлъкна. Джо не помръдваше. Свел глава, гледаше учудено надупчените си гърди.
– Моля те, умри! – изхлипа Ерика Дютрие и потърка бузата си, по която се стичаха едри сълзи. Изведнъж я бе налегнала тъга. Не че се разкайваше за постъпката си, съвсем не.
– Аз… все пак… те обичам – промълви Джо. Залитна и от ъгълчето на устата му потече тънка струйка кръв. Подпря се на стената и се свлече охкайки по нея. Няколко секунди по-късно изцъкли очи. Беше мъртъв.
Никой не обвини Ерика. Джо Веждата си бе заслужил тази съдба най-вече заради убийството на доктор Пинчън, когото всички обичаха.
На следващия ден, след погребението на Джо, златотърсачите се събраха на голямата поляна, за да решат какво да правят с Ерика, която дълго време щеше да има нужда от помощ. Прецениха, че най-добре ще е тя да остане в дома си. Трите други жени щяха на смени да се грижат за нея, вършейки най-мръсната работа, а мъжете щяха да осигуряват храна, да цепят дърва и да носят вода.
Колкото и странно да изглежда, Ерика Дютрие се чувстваше почти щастлива, макар да бе принудена денонощно да лежи неподвижна. Вярваше, че най-лошото е зад гърба й.
Когато се запролети и температурите се вдигнаха до нулата, Питър Дрейк започна да я извежда на разходки. Качваше я на една раздрънкана ръчна количка и тръгваше покрай гората. Отначало Ерика се чувстваше неловко, понеже левият й крак, както бе с обездвижено коляно, стърчеше високо нагоре, но постепенно свикна. Тези кратки разходки бяха освежаващи, макар и понякога болезнени заради друсането. Златотърсачите се подсмихваха и казваха, че ръчната количка е нейната каляска.
През март от Двайсета миля дойде заместникът на доктор Пинчън и й свали гипса. Краката й бяха като дървени, но поне не бяха отслабнали много, а тазът й пулсираше болезнено при всяко по-рязко движение. Ерика с ужас установи, че не може да се придвижва без патерици. Трябваше още много да се труди, за да се възстанови напълно. За няколко секунди Джо Веждата бе нанесъл наранявания, за чието излекуване вероятно щеше да е нужна година.
Ерика нямаше намерение да отваря отново магазинчето. Смяташе да изчака някой и друг месец краката й да заякнат и ходеното с патерици да не е чак такава мъка като в момента, а после да се спусне надолу по реката и да хване парахода. Мечтаеше да се върне в родния Сан Франциско.
Разбирайки за плановете й, Питър Дрейк каза:
– Защо не останеш? Аз ще се грижа за теб, ще ти помагам във всичко. Няма да те хокам, каквото и да направиш. Никога не бих ти посегнал. Мисля… мисля… че бих бил щастлив с теб. Така де… обичам те.
Ерика Дютрие дълго го гледа в очите, чак й се зави леко свят. Видя в тях притеснение, молба, надежда, привързаност, обич. В тези очи нямаше фалш.
– Добре. Но да знаеш, че стрелям на месо, когато ме стегне шапката.
– Знам, знам. – Той я прегърна плахо.
– Бих те прегърнала, но ме е страх да пусна патериците.
– Пусни ги, аз ще те държа да не паднеш.
– Добре.
После той я понесе на ръце към хижата. Златотърсачите, които ги видяха, се усмихнаха и кимнаха.


Публикувано от Administrator на 12.09.2020 @ 18:16:12 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

13.05.2021 год. / 05:32:16 часа

добави твой текст
"Груби времена " | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.