автор: stanina

Животът ако болка е,
нима смъртта е милост?
Такава милост аз не ща,
не прося милостиня,

а моя път да извървя!
На малки глътки от потира
на всемира пия,
срещу луната вия,

заспивам под звездите,
в росата раните си мия...
И да ме режеш на парчета,
с любов ще ги слепя,

и с птиците ще полетя!
Крилата са ми моята душа,
а вятърът словата сбира
и лист по лист посипва

с тях земята, посява
пролетта преди светът
да е заспал под снежно
бялото си покривало...