автор: ole72

Лъжа и политика
растат в сплотен съюз,
към дъното ни тикат
пак с минуса за плюс.

На подлост ни мирише -
парлив и лют парфюм,
от който не се диша
в държавния ни гюм -

пробита, стара лодка,
с лодкари – слугинаш
на алчната Европа
и дебнещия САЩ.

Народът ни се ежи,
защото го боли
от едри таралежи,
грабливи по бодли.

Властта му обяснява,
че си е кротък мъж
и цялата държава
пак яж, па дръж, па лъж.

Но той и се озъби
и вече си расте,
страха, без да го ръби
в обувки на дете.

Надява се на чудо -
достойна нова власт,
властта пък го изнудва
със страст, след страст, след страст...

Но няма да успее,
хомота му тежи,
свободен ще узрее,
от мъка го реши.

И търси си сполука
за внуци и деца
властта му вика „куку",
но с половин уста.

Че може да залезе
с раззиналата паст
и друга да излезе,
дано достойна власт.

Ако ли не отново
народът ще реши
и пак ще се пребори
за власт, но без лъжи,

или поне по-малки,
по-ситни, не безброй,
не милион близалки -
сладникав зъл порой,

в който се удави
прогрес, и бит, и род...
Народът се изправи.
Дай боже, смел народ.

Не щем да сме раята
на родните аги
и вещи в занаята,
превиващи снаги.

А ако някой търси
пак личен скрит реванш,
да се поправя бързо,
преди да чуе: Марш!

Народът хляб поиска
и малко свобода,
и без да го притискат
пак хищни господа.

Пораснали сме в ръста,
ще търсим бъдещ брод,
на Бога да се кръстим,
за власт и за народ.