автор: mariq-desislava

Забрави ли тъгата на тялото,
наметнало няколко слънчеви кожи,
с кръпки от звезди
по лактите на здрача?

Не помниш ли раните в небето,
които остави плътта ти,
за да можеш да се случиш
и да бъдеш всичко?

Не те ли предупредих
за пищната човешка увереност,
че ще живееш в много светове
и нито един от тях няма да е излишен,
а всъщност ще се блъскаш
в сянката си постоянно,
като глашатай,
изрекъл сетния си викот?

С празнотата как да спориш,
щом нямаш бъдеще -
всичко отдавна вече се е случило.

Единствено можеш да повтаряш
прелъстителните предсказания
на древните свитъци,
които никой няма да открие,
защото са изписани върху теб
с водораслово мастило
между ципите на пръстите.