автор: Yotovava

Градът потъне ли в тревога,
изкашля ли цигарен дим,
и залез – с шепичка от огън,
подпали храстите жасмин,
и спре ли да скрибуца вечер
щурчето в крайния квартал,
аз знам, че нейде – отдалече,
е тръгнал властелинът бял.
Щом спре със зимните си стражи,
и с плаща си от лед и скреж
покрие къщи и паважи
и всеки слънчев таралеж,
в горчив като отвара делник
студът ще заоре с игла.
а Бог ще се реши да стелне
дъха си в плътната мъгла.
Ела тогава – да поседнем
върху двурогата луна
над покривите – за последно,
сред мразовита тишина.
Да пийнем чай от маточина
с бишкота и лъжичка ром
и до заспалите комини
да помечтаем за уютен дом,
за пръстена паница леща
и рошав губер пред пещта,
безмълвни дето ни посрещат
все дребнички наглед неща,
наивници, докрай заклети
да кътат пролетния щрих,
за който хиляди поети
редят най-светлия си стих.