автор: yotovava

Щом слънцето със златен показалец
застърже връз смълчаните комини,
а после на пчелите – подир залез,
разкажа как денят ми е преминал,
и сетне заприиждат – на талази,
светулчици със балните си рокли,
в кенарените августовски пазви
ухае на смокини и на топло.

Което носех с мене, съм раздала,
останала е само стиска плява.
Когато тишината бликне в бяло,
ненужни са и почести, и слава.
Монетите изгубват своя блясък,
понякога дори дрънчат бездомно.
Дано стихът ми – бързешком надраскан,
една сълза у някого отрони.

Копнея да попия светлината,
прелее ли над покривите тъмни.
Поела съм дела си – без остатък.
Обичай ме – и знам, че ще разсъмне.