автор: mitkoeapostolov

- Къде отиваш? – питам моя близка, която тръгва на автостоп към известен хипи фестивал преди десетина години.
- На музикална терапия – отговаря ми тя.
- Че какво толкова имаш да лекуваш? – интересувам се аз.
- Душата – отвръща ми тя.
Едва не се изсмивам. Че какво толкова има да лекува едно осемнайсет годишно момиче? – мисля си.
В последните две години, не без помощта на психолог, осъзнавам колко много травми се хранят с живота ми. Като черни дупки, те изразходват значително количество енергия и ме превръщат в неузнаваема личност, дори за самия мен. Защо не съм си давал сметка досега?
Особеността на травмата е, че като мина в минно поле, се забелязва само, когато е активирана. През останалото време „спи” и създава заблудата, че я няма. По какво може да се познае? По страха, който я обвива и който се активира, когато се засегнат теми или ситуации свързани с нея.
Ефикасен похват за установяване на травми е бърз анализ на собствените ни мисъл и говор. За минута, изброяваме наум всички неща, които са ни се случили през деня. След това набързо си даваме груба сметка, за кои от тях сме мислили и говорили най-много. Ако има несъразмерна концентрация върху негативните случки, особено когато повечето или по-важните неща, които са се случили са хубави, то е твърде възможно да сме идентифицирали травма.
Например, когато преди няколко месеца получих „прегаряне”, споделих с мои приятели, че повечето хора са ме подкрепили. Дадох само един пример за човек, който ме е изоставил. Въпреки това, говорих за изоставянето десет пъти по-дълго отколкото за подкрепата.
Други примери за травми, които съм установил в моя живот. Мизерията и престъпността от мутренските години ми създават впечатлението, че страната ми не става за живеене. Последствие – емигрирам в чужбина. Децата на народните танци ми се подиграват. Последствие – старая се да се издигна в обществото, за да нямам досег с тях. Родителите ми вдигат скандал ако завърша с петица. Последствие – насилвам се винаги, във всичко да съм пръв.
Как се лекува травма? Според мен, всеки сам научава какъв метод работи за него. За мен, най-успешният подход е прошката – било на себе си, било на другия. Процесът по достигане на прошка обикновено е дълъг и минава през няколко, обикновено чувствителни и болезнени разговора с хората, които участват в причиняването на травмата.
По този въпрос, майка ми си е харесала древна китайска поговорка – „Разстоянието между всеки двама човека е десет крачки. Ако направиш пет и не срещнеш никого, по-добре си тръгвай.” Моят подход е различен – извърви всичките десет крачки, ако се налага, и чакай до края на живота си.
Травмите на хората са един от най-добрите източници на приходи за пазарната икономика. Мислиш се за загубеняк? Купи си тази марка телефон и ще си най-якият. Възприемаш се като плешив и грозен? Направи си операция за присаждане на коса, която ще те направи отново млад и привлекателен. Страх те е, че ще се разболееш? Купи си тези витамини и винаги ще си здрав.
Докато пишех това есе се обадих на моята позната, за да я попитам дали музикалната терапия ѝ е помогнала навремето.
- О да – отговори ми тя. – Онези травми ги излекувах. Сега заминавам на обмен в Европа, за да лекувам други.
Колкото и да се стараем да прощаваме на себе си и на останалите, самият факт, че сме живи значи, че неизменно ще получим или причиним травми. Но ние сами избираме дали да ги трупаме, докато ни изземат способността да взимаме самостоятелни решения, или да ги затваряме доколкото можем, за да са пикантна подправка в приключението на нашия живот.