автор: alonamaier

Видях я.
Жена -
крило на черен лебед
по сипеите на сълзите си поела
към каменната къща из която
затихнали ридания сънуват примирение.
Пристъпва в сръчно сдиплено мълчание
и крие болка все надолу -
в изживяното.
Отвъд недобленуваните спомени
луната в синьото безмълвие я следва,
но тя възправя дъх с дълбокото у себе си -
зора бленува
в тихо изкупление,
прощъпило всред тлееща жерава.
И се опитва да надмогне себе си
свободна
в зорката си самота
сред разрушеното неразрушимо...