автор: pc_indi

Може би е време да порасна вече,
в коша за играчки да напъхам Мечо,
който на кревата (вместо мъж) се мъдри,
куклата Пепито, с дребни, сини къдри
и пингвина Марси...
Внучката ми, сякаш преди мен порасна!
Явно съм развила времекъсогледство,
щом на крак изкарах половинвековно детство.
Вече не е редно...Трябва да се стегна
(Само филмчето за Немо да догледам!)
и да си направя кратка равносметка-
с лекота похарчих цяла петдесетка.
Но си купих смелост- да се отстоявам,
свобода и лудост, все да се спасявам
в шепа думи пъстри, в рими подредени.
Да си нося кръста, честно и почтено.
Бог да ме обича. И децата също.
Нежно да закриля птичата ни къща,
дето си живеем с пет- шест лястовици
(имам чест да давам корени на птици).
Да съм благодарна за водата, хляба,
за доброто слънце...Че на някой трябвам.
За приятелите, дето сме си в Пътя
и в онези мигове, във сърцето скътани...
После...наизреждах сложна равносметка,
стихчето излезе дълга, рядка плетка,
та го поразплетох... Стига равносметки!
Ако ми отпуснат нова петдесетка,
пак ще я похарча с кеф и талантливо.
Трябва да е смело, за да е щастливо.
Гледам, че се връща вече и Жената
(беше се изгубила вякъде в играта).
Сляпата я води и очи й дава.
Немо се намери. Филмът продължава.