автор: bql_stih

С мастилени грешки убивам
белотата у белия лист,
а нощем сънувам, че вечерям с Шекспир.
Моята тетрадка крещи с цяло гърло в лицето ми –
Нарцис.

1970 година.
Наемател съм на малка стая в сграда на улица „Луи Блерио“. Намира се точно до влаковата линия. Отдавна съм свикнал на шума от преминаващите влакове. Тук съм вече дванайсет години от моите четиредесет и осем. Опитвам се да се изхранвам с писане на малки романи. Преди време бях на щат във второразряден вестник, но не успях да се задържа за дълго там.
На масата до прозореца е пишещата ми машина, единственият ми шанс да си изкарам хляба. От три седмици седя пред белия лист, а дори нямам идея как да започна. За последно издадоха моя книга преди повече от година и отчисленията от продажбите й почти спряха. Агентът ми вече няколко пъти се обажда по телефона. Иска да напиша нещо ново.
- Този път ми трябва истински шедьовър.
Това бяха думите му. Шедьовър. Все едно има представа как се пише шедьовър. Зная точно колко талант има в мен. Почти никакъв. Отдавна се отказах да живея с объркана представа за себе си. Оставих това изживяване на останалите братя по перо. Да си въобразявам, че пиша неповторими неща, или че един ден ще създам книга, която ще възхити всички. Глупости. Та аз бях дори под средното ниво. И го знаех. Но все пак трябваше да напиша нещо, ако не исках да умра от глад.
Началото е най-трудно. Да можеш да прецениш точния момент, в който да осмислиш убийството, което искаш да извършиш. Убийството на белотата у белия лист. Започна ли веднъж, след това успявам да докарам нещата до край. Някак си намирам начин да заблудя собствената си наивност в многото думи. Но началото винаги ми носи притеснения. Всичко написано от ръката на който и да е непрокопсан писател, остава да витае във времето. Дори страниците захвърлени в кошчето. И те остават. И напомнят за себе си някъде от дълбините на съзнанието. Защото грешките чертаят след себе си белези, видяни дори единствено от очите на този, който ги е създал. Носят сила способна да остави отпечатък. Следа, която да ти напомня, колко си нищожен. Как да бъда равнодушен към написаното? Това го могат само персоните без сърце, заменили го за тиктакащ механизъм, отброяващ безмисленото им съществуване.
Разхождам се в стаята си, а машината седи и очаква пръстите ми да започнат да й диктуват поредната моя душевно-изтерзана изповед. Ако чуете някой да казва, че писането е безметежност и е нужно само да те докосне музата, за да излееш стотици страници думи, не му вярвайте. Писането е опит за изкупление. Изтезаване на сетивата. Нелепа игра с вътрешната чувствителност. Разкъсване на душевна плът. Странно шизофренично изживяване, върху чиито плодове, няма как да заспиш спокоен и необезпокояван от собствената си съвест. Затова трябва много да внимавам как ще започна този... шедьовър. Нали това иска от мен агентът ми. Смешник. Ще напиша толкова, колкото мога да откъсна от себе си. А то не е много.
Прозорецът се разтресе. Отново преминаващ влак. Взех палтото си от закачалката до вратата и я затръшнах след себе си. Наближаваше пет след обяд. Беше време за ежеседмичното ми питие. Всяка събота се събираме с петнадесетина нископлатени джентълмени, наричащи себе си писатели в една кръчма до градското езеро. Загубено време в празни бръщолевеници. Поне щях да обърна няколко чаши бренди. Не съм алкохолик. Това го правя само в събота. Може би причината е, че нямам достатъчно пари за пилеене. Все едно. Не съм алкохолик. Наметнах се с палтото и закрачих по улицата. Ноември е и вече е хладно. Кръчмата е на десетина минути пеша. Наближих и още докато минавах покрай прозореца на заведението видях, че останалите вече са вътре. Отворих вратата и се слях с глъчката и изпълнената с цигарен дим атмосфера. Пушачите ме дразнят. Силно нарцистични типове, неразбиращи нелепата свинщина, която причиняват на всеки незахапал смърдящото парче тютюн. Но днес е един от дните, в които получават моята прошка. Мога да ги изтърпя с димящи факли в устите. Още от вратата ме посрещнаха.
- Ето го и Еди. Назраве за гения Еди.
Чашите издрънчаха и всички отпиха шумно. Кимнах за поздрав и отидох до бара.
- Голямо за мен.
- Сипвам – измърмори червендалестият Нико. Собственик, който неотлъчно беше зад тезгяха.
Взех питието и се приближих към останалите. Настаних се на една от малкото свободни маси до Фори. Писател с отшумяваща слава.
- Най-после са издали книгата на Жорж – подхвърли ми ухилен. - Наздраве за гения Жорж.
Все едно съм на съзтезание по гълтане на огнена вода. Не знам защо драскачите се напредварваме в това, кой пръв ще стане червен като домат в лицето. Или не се напредварваме, то ни е като навик. Като вкараме градуси в кръвта си и забравяме колко сме ненужни. Навсякъде около мен бълваха облаци цигарен дим. Как можеше въобще да се диша подобна смес от смърдяща лепкава консистенция, комбинирана с въздуха на влажния ноември. Закашлях се и отпих. Въпреки всичко, по някакъв странен начин ми беше приятно да се виждам с тези неудачници. Познавах ги от години и можех да се закълна, че са свестни стари момчета.
- Хей Марлон, успя ли да се видиш с касиерката от магазина – подвикна някой към Мариан, който всички наричахме Марлон.
- Не искам да чувам повече за нея.
- Защо?
Половината писателска компания се изсмя.
- Въпросът е риторичен, нали? – Марлон удари по масата и засмука фаса си. – Оказа се момиче на някаква „планина“ от мускули. Не е здравословно.
Отново последва смях и наздравица за непознатата за мен дама-касиерка.
Почти бях пресушил чашата си и се готвех да поръчам втора, когато вратата на кръчмата се отвори и влезе Гари с някакъв непознат дългокос тип на около четиредесет. Компанията ги приветства шумно. Гари махна на непознатия да го последва и дойдоха право при мен.
- Здрасти, Еди! Може ли? Запознай се с Алекс.
Издърпаха два празни стола и се настаниха. Леко повдигайки вежди, поех ръката на дългокосия.
- Алекс – представи се, стискайки здраво дланта ми.
- Приятно ми е!
- Ще налееш ли три големи от същото? – подвикна Гари, сочейки чашата ми.
- Идват – отвърна червендалестият Нико.
След минута питиетата бяха при нас.
- Страхотен художник е. Трябва да видиш нещата му – Гари вдигна чашата си.
Допих моята и придърпах към мен второто. Дългокосият определено не беше пияч, защото направи гримаса след като отпи. После каза:
- Много харесвам романите ти.
- Харесваш романите ми?
- Да, прочел съм три от тях и съм силно впечатлен.
- Стига глупости. Посредствана литература.
- Не, сериозен съм. Затова исках да се запознаем.
- Ами, ето. Запознахме се – усмихнах се и надигнах питието.
- Вие си говорете, аз ще седна до Барона, че имам малко лаф с него - Гари стана като взе чашата и стола със себе си.
- Имам предложение – продължи художникът.
- В смисъл? Какво предложение?
- Да направим общ проект.
- Казвай направо, не мога да гадая.
- Изложба по твой неиздаван роман. Ти пишеш, успоредно с това аз рисувам по сюжета и после правим общо представяне. Никой не го е правил до сега.
- Аз не пиша по поръчка. Още повече пък, докато някой ми виси на главата.
Дълкокосият отпи с нова гримаса, наведе се леко към мен, все едно не го чувах добре и продължи.
- Няма да ти преча. Само си представи. Книгата ти, пресъздадена в двайсет или трийсет картини. Рисувани, докато ти пишеш. Можеш да ми даваш вече готови части и няма да е нужно да ти се пречкам. Ще действам отделно в ателието си.
- Не знам. Шантаво ми се вижда.
- Аз ще организирам всичко около представянето. Имам познати журналисти, ще се шумне яко.
- Не знам – повторих отново и гаврътнах на екс питието.
- Още едно? Аз черпя.
- Да, може – почти го изръмжах.
Той кимна и след малко чашата бе до мен.
- Алекс беше, нали?
- Да, наздраве.
Отпихме. Останалите от компанията разговаряха разгорещено. Погледите ни с Гари се засякоха и той намигна, кимвайки към художника.
- Виж, Алекс, не мога да ти обещая.
- Помисли, не е нужно сега да ми отговаряш.
- Нямам нищо към момента и не е ясно кога ще имам.
- Иначе идеята как ти се струва?
- Нали ти казах, не знам.
- Ще бъде запомнящо се.
- Никога не съм искал да бъда запомнящ се.
Погледнах часовника си. Беше станало почти шест и половина. В седем бях канен на вечеря в Яна, момичето с което се виждах и не исках да закъснявам.
- Аз ще тръгвам – казах допивайки питието.
- Това е телефона ми – бутна към мен лист с написан номер. - Обади се.
- Да, добре – взех листа и се изправих.
Като видяха, че тръгвам, останалите махнаха за довиждане.


Една вечер докато се прибирах към къщи някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Беше художникът. Съвсем бях забравил за предложението му и моето обещание да му се обадя от нашата среща преди около месец.
- Здрасти – измърморих.
- Наблизо ли живееш?
- Не съвсем.
- Ако имаш време, мога да ти покажа ателието ми. Ето там е.
Посочи към боядисана в зелено врата на около петдесетина метра.
- Ами – смотолевих разтегливо и неопределено.
- Няма да ти отнемам много време. Помисли ли за предложението ми?
- Бях забравил. Извинявай, но...
- Няма значение – прекъсна ме. – Ела, нека ти покажа.
Тръгна без да дочака отговор. Закрачих след него. Влязохме през зелената врата и по стълбище се качихме чак до последния етаж.
- Влизай – каза отваряйки и натисна ключа, за да светне лампата.
Веднага ме лъхна миризма на маслени бои и терпентин. Място, по чиито стени бяха закачени най-различни по размер картини. В единия му край имаше голям статив, на който бе поставено платно. Явно го рисуваше в момента. Погледа ми бе прикован от многото въздействащи неща, които виждах. Не предполагах, че толкова бързо би ме впечатлило нещо подобно.
- Е? – попита.
Обикалях покрай стените и разглеждах картините. Излъчваха страхотно присъствие. Беше рисувал портрети. Но по начин, по който хората от тях искат да общуват с този, който ги съзерцава.
- Как ти се струва?
- Всички ли са твои?
- Е, да. Мои са.
- Впечатлен съм.
Той се усмихна. Застана в средата на помещението и разпери ръце.
- Ще нарисувам толкова и за общия проект.
Малко ми идваше в повече това леко театралничене в поведението му. Ненавиждам някой да ми въздейства в подобна ситуация, като се опитва да подсили ефекта с излишни жестове. Или беше луд, или беше голям ентусиаст. Но не мога да отрека, че беше професионалист. Или имаше дарба. Не знам кое от двете е по-силно. Това, което има способност да ти въздейства достатъчно, за да ти стане симпатичен. Без да го познаваш особено. От опит знам, че понякога след време тази симпатия може да се превърне в ненавист.
- Представи си твоя нова книга, визуализирана по сходен начин. Дори ще вложа повече в тях.
Миризмата на масло и терпентин явно ми въздействаше, защото за миг си представих това, което се опитваше да ми обясни. Може би идеята не беше лоша. Бях застанал пред портрета на старец. Имах усещането, че ме гледаше така, все едно ме познава. Извърнах глава. Това граничеше с някаква лудост. Картините са си картини, нищо повече.
- Съгласен съм – казах го като изненада и за самия мен.
- Хахаха. Ще бъде невероятно – изсмя се и ме потупа по гърба.
- Виж, бях ти споменал, че за сега нямам нищо предвид.
- Ще почакам. Много добре знам как се случват нещата.
Знаел. Аз самия не знам как се случват. Единствено знам, че съм се научил да се пазя от грешките на перото. Преди евентуално да се проваля напълно.
- Имаш ми телефона, нали? – попита.
- Всъщност, може и да съм го загубил.
- Ето, пиша го отново – откъсна парче хартия отнякъде и надраска набързо номера си.
Взех го и го прибрах в джоба на палтото си.
- Ще тръгвам.
- Добре. Чакам. Когато решиш се обади – протегна ръка.
Здрависахме се без да кажа нищо повече, само кимнах и излязох.

На следващата сутрин се събудих с напълно ясно съзнание, че знам какво искам да напиша в следващата си книга. И как да я започна. Сънувах сън. Не от онези, които ги забравяш до обяд. Или пък помниш нещо незначително от тях. Бях участник в история, която трябваше да разкажа. Бях част от нещо. Усещах го като преживяване. Не знаех дали на следващия ден няма да мисля по друг начин. Обикновено когато подредиш нещата, те добиват не чак толкова привлекателен вид. Но сега беше различно. Някое мое нервно окончание бе застанало в позиция от която по него до мозъка ми достигаше най-чистата доза усещане. Наплисках очите си с вода и седнах пред пишещата машина.


"В зеленото има поляни, в синьото морета. Животът е събран в цветовете попаднали в очите ни. Останали там, рисуващи картини, способни да създадат светове. Картини, които могат да те върнат в миналото или да те пренесат в бъдещето. Стига да не си се превърнал в роб на дни, в които единственият ти стремеж е този, да бъдеш сит. Той беше невероятен художник. Можеше да създаде с четката си цяла нова Вселена. Място сътворено от ранимата му душа, търсеща подслон, любов и утеха... “


Пръстите ми не спираха да намират буквите. Машината заглушаваше дори минаващите влакове. Издърпах пердето, за да влезе повече светлина и продължих да пиша. Чак до вечерта.
На следващия ден намерих време само да хапна нещо набързо. Пишех без да спирам с часове. След седмица имах достатъчно за цели три глави. Не отидох на съботното виждане с братята по перо в кръчмата на Нико. Пропуснах и едно виждане с Яна. Извиних й се по телефона, че съм започнал нова книга. Тя естествено се зарадва. Бяхме заедно от три години и разбираше в какво състояние съм в момента. За своите трийсет и седем, беше научила достатъчно от живота за да не създава излишни драми във връзката ни.
Когато пиша, дните стават безименни. Няма никакво значение кой ден от седмицата е. Всички се превръщаха в недели. Неделята има едно особено настроение, носещо късче безвремие. Може би беше в действителната неделя, когато крачейки из стаята си, в момент на кратка почивка, се сетих за Алекс. Понякога обичам да крача наляво-надясно, докато премислям разни неща. Всъщност аз непрекъснато съм в размисли, неносещи ми кой знае какви откровения. Сега бях зает с мисли свързани с това, което пиша. Сетих се за Алекс и реших да му се обадя. Може би още не бях готов да покажа на когото и да било малката купчина листа, но в мислите ми изплува онази въздействаща атмосфера от картините в ателието му.
Бележката с номера на телефона още беше в левия джоб на палтото ми. Малко смачкана. Разгънах я и вдигнах телефонната слушалка. Забих пръста си в шайбата, която изчегърта няколко пъти. Последва позвъняване. Може би беше отишъл някъде. Тъкмо исках да затворя, когато чух отсреща.
- Ало?
- Алекс, здравей!
- Кой е?
- Обажда се Еди.
- Много се радвам да те чуя.
- Имам нещо, което може би ще бъде начало на това, за което говорихме.
- Много бързо. Бях се подготвил за по-дълго чакане.
- Така се получи.
- Страхотно. Кога мога да го видя?
- В момента още е рано. Малко по-нататък. Просто исках да ти кажа, че нещата май се случват.
- Позволи ми да хвърля един поглед. Само един поглед. Това ще ми е достатъчно за да мога да започна и аз отнякъде.
Замълчах за момент.
- Ало, чуваш ли ме? – попита.
- Да, чувам те.
- Очаква ме много работа и ще ми е нужно да погледна написаното.
- Добре. Адресът ми е улица „Луи Блерио“ 103, апартамент седемнайсет.
- Към шест след обяд, добре ли е?
- Да.
- Тогава скоро ще се видим.
- Да.
Затворих и отново закрачих из стаята.

Точно в шест се почука на вратата. Алекс влезе видимо развълнуван. С него нахлу и леката миризма на маслени бои и терпентин. Различих ги много отчетливо.
- От ателието ли идваш?
- Здрасти! Да. Подготвях платна. Очаква ме много работа. Къде е? – попита нетърпеливо.
Кимнах към масата. Той грабна листата и веднага заби погледа си в написаното.
- Мога да ти предложа чай или бренди.
- Какво? – вдигна погледа си към мен.
- Чай или бренди? Седни, ако искаш – посочих стола до масата.
- Не, не искам нищо. – седна и отново се зачете.
Оставих го на спокойствие и също седнах на леглото си. Историята разказваше за банков обирджия, бивш художник. Оливер, едър, леко мургав здравеняк, на около тридесет, който заменя четката с пистолет и се превръща в най-търсения крадец. Влюбва се силно в Даяна, млада дама на двадесет и шест, с дълга черна коса и нежна осанка, собственичка на малка книжарница. Бях стигнал до момента, в който на него му предстоеше нов банков обир. Имах идея да развия историята, като впоследствие той разбира, че Даяна е болна и й остава около месец живот. Единственият начин да бъде спасена е скъпоплатено лечение в чужбина. Оливер ще трябва да направи голям удар, с който да подсигури нужните средства.
След като на един дъх попи това, което бях сътворил до момента, Алекс се изправи, държейки листовете в едната си ръка.
- Това ще е книгата на живота ти – очите му искряха. – А на мен изложбата на живота ми.
Усмихнах се.
- Не, не се усмихвай толкова многозначително. Още тази вечер започвам. В главата ми вече има визуализирани образи.
- Отново ли ще бъдат портрети? Видях, че предимно това рисуваш.
- Ще пресъздам персонажите в композиции, кореспондиращи с отделните сцени, разказани от теб.
- Добре, ще ми бъде интересно да видя какво ще се получи.
Алекс остави написаното върху масата и набързо тръгна.

Още същата нощ започнах да сънувам кошмари. Събуждах се няколко пъти. Сънят се повтаряше. Все един и същ. Как се опитвам да пиша, но така и не успявам да достигна до клавишите на пишещата ми машина, а когато погледнех към ръцете си, виждах, че те са залепени за палитра, от която не можех да ги отделя.
През следващите два дни напреднах съвсем малко. Оливер бе претърпял неуспех с поредния банков обир и полицията бе по петите му. Бе му се наложило да се крие в изоставена вила без да може да се върне при Даяна.
Всяка нощ сънят ме връщаше към едно и също изживяване. Сутринта на третия ден се обадих на Алекс. Телефонът дълго звъня, а отсреща никой не отговаряше. Реших да отида до ателието му. Влязох през зелената врата и се изкачих до последния етаж. Почуках. Тишина. Отново почуках, този път по-настоятелно. Отвътре се чу лек шум и след малко Алекс отвори.
Щом ме видя само кимна да вляза.
- Звънях.
- Така ли? Телефонът е изключен. Не обичам да се разсейвам, когато работя.
- Е?
Той отново кимна, но този път към статива. Застанах с лице към него. Върху платното бе нарисувал Даяна. Точно така си я представях в мислите си. Изящна жена в бяла рокля. Очите й бяха толкова въздействащи и някак тъжни. Гледаше питащо и като че ли, очакваше да получи отговор на нещо. В ръцете си държеше букет цветя. Ръце, които би поискал да докоснеш. Осанката на Даяна бе нежно изваяна от четката. Събрала в себе си обаянието, което може да излъчва само жена в която си влюбен. Не можех да откъсна очи.
- Ето и там – посочи ми друго платно, подпряно до малък скрин.
Приближих се и видях върху него нахвърляни щрихи. Веднага познах Оливер. Дори едва започната, от картината си личеше суровото на вид лице, което излъчваше непоколебимост и сила.
- Утре ще го довърша.
- Значи си във вихъра си.
- Така си мисля. Почакай да видиш когато стане готова – посочи ми картината на Оливер.
- Аз понаписах още малко. Когато имаш време, ела да хвърлиш един поглед.
- Щом приключа с тези и ще намина.
- Е, аз ще тръгвам.
- До ден-два ще позвъня – каза изпращайки ме.
- Да, когато решиш.
Вратата изскърца след мен и аз поех обратно по стълбите надолу. Прибрах се и се опитах да продължа с писането, но то някак не вървеше. Понякога се дразня страшно на себе си. Каква е причината да не успявам да задържа устрема, с който работя. Опитвам се да не се поддавам на усещането, че губя контрол върху ситуацията, но това е страшно изнервящо. През нощта отново се повтори този нелеп сън. Следващия ден го пропилях в невъзможност да подредя усещанията си, за да продължа да пиша. Две кратки разходки покрай реката, която носеше по течението си есенни листа и обяд с Яна. Тя живо се интересуваше как вървят нещата и много искаше да и покажа до къде съм стигнал. Вечерта прибирайки се, бях решен да наваксам. Още щом влязох, седнах на машината. Имах намерение да развия сюжета по драстичен начин, до мащаб в който двамата да страдат неимоверно. Читателите щяха да бъдат моята изкупителна жертва. Оливер и Даяна – също.
Сплетох пръстите си и изпънах ръцете си напред. Те леко изпукаха, а аз се настаних пред пишещата машина. Прозорецът ми издрънча от минаващ влак. Вътрешно усещах, че тази вечер ще мога да напиша достатъчно, за да бъда удовлетворен.
Тогава някой силно почука на вратата ми. Леко се сепнах. След кратка пауза отново последваха удари.
- Момент, идвам.
Станах и отидох да отворя. Отвън все едно не чуха какво съм казал, защото последваха нови няколко удара. Отключих вратата и пред мен се появи осанката на здравеняк с каскет на главата.
- Какво желаете?
Здравенякът влезе, запъти се към масата и с един замах хвърли машината ми на земята, където тя издрънча.
- Кой сте вие?
- Кой съм аз ли? – обърна се и тръгна към мен. Гласът му бе плътен и леко дрезгав.
В ръката му проблясна острие. Замахна и почувствах остра болка в гърдите си. Инстинктивно отскочих назад и се озовах в коридора. Мъжагата упорито вървеше подире ми и аз започнах да тичам. След малко се озовах на улицата. Лъхна ме студенината на ноеврийската нощ. Светлината от уличните лампи бе приглушена, а лек вятър, разклащаше клоните на дърветата и караше сенките им да играят върху тротоара. Спрях се чак, когато силите ми свършиха. Обърнах се назад, него го нямаше. Странно как успях да му се изплъзна. Болката в гърдите ми отново напомни за себе си. Пуловера с който бях облечен, бе разрязан. Прокарах дланта си под него и я извадих цялата в кръв. Беше врязал ножа си в плътта ми и сега кървях. Трябваше на всяка цена да се добера до болница. Вървях около двайсетина минути, докато стигна. Болката се бе усилила и едва се държах на краката си. Със сетни сили успях да извикам за помощ, след което се строполих пред входа на лечебното заведение. Със сигурност бях загубил много кръв, защото започнах да се унасям. Исках единствено да заспя. До съзнанието ми едва доловимо достигнаха викове „Спешен случай“.

Събудих се в непозната стая. Навън се разсъмваше. Трябваха ми няколко секунди, за да извикам в съзнанието си последните спомени. Погледнах към гърдите си и видях, че целият ми гръден кош е бинтован. Бях сам в стаята. Отвън се чуваха откъслечни подвиквания. Надигнах се на лакти и усетих болка в гърдите. Въпреки това се изправих и както бях бос отидох до вратата. Открехнах я леко. Надникнах и забелязах няколко лекари да тичат, бутайки пред себе си човек на болнично легло.
- Веднага да подготвят операционната – извика един от тях.
Приближаваха бързо към мен и тогава го видях. На леглото лежеше Алекс. Целият облян в кръв. Бе извърнал главата си на срещуположната страна и не успях да видя дали е в съзнание, когато преминаха покрай мен.
- Какво се е случило? – опитах се да попитам.
Никой не ми обърна внимание, свиха по коридора и ги загубих от поглед. Гърдите продължаваха да ме болят, аз затворих вратата и се върнах до леглото. Отпуснах се в него и вперих поглед в тавана. Нещо ужасно беше сполетяло на Алекс.
След около час в стаята ми надникна млада сестра. Открехна леко вратата, но щом видя, че съм буден влезе и се приближи.
- Добро утро! Как се чувствате?
- Добро утро! – отвърнах повдигайки се леко на лакти.
- Разминахте се с най-лошото. Бяхте загубили много кръв и се наложи да ви прелеем. Известно време ще трябва да останете с превръзката, докато заздравее раната.
- Малко ме боли?
- Нормално е. Вече е зашита и сега имате необходимост единствено от спокойствие и почивка.
- Как е Алекс?
Погледна ме въпросително, защото явно не разбираше за кого питам.
- Тази сутрин видях как го откараха в операционната. Мъж на около четиридесет.
- Пациентът с тежките наранявания? Познавате ли го?
- Да. Как е той?
- В изключително тежко състояние. Претърпя операция, но за сега не можем да кажем дали и кога ще има подобрение. Постъпи с множество порезни рани по тялото. Ще предам, че можете да съдействате. Намерен е в безпомощно състояние близо до жп линията и нямаме никаква информация за него.
- Мога ли да го видя?
- В интензивното отделение е и не е желателно да бъде обезпокояван.
Отпуснах се и кимнах.
- След малко застъпва дневната смяна. Предстои визитация, а по-късно ще ви донесат и закуска.
Сестрата се усмихна и излезе. Непрекъснато се връщах към случилото се през ноща. Срещу подобен здравеняк шансовете ми не бяха големи и бе чист късмет, че успях да му се изплъзна. Може би попаднах на безкрайно коварен обирджия, готов на всичко, за да получи своето. Само ако знаеше, че в моя дом няма нищо за плячкосване.
Визитацията ми бе проведена от възрастен доктор и още една придружаваща го сестра. Казаха ми, че най-вероятно след няколко дни ще могат да ме изпишат. Попитах отново за Алекс, но не получих никаква различна информация от тази, която вече имах.

Почти се здрачаваше, когато реших да го потърся и да разбера какво се е случило с него. Излязох в коридора и забелязах, че в единия му край има жена, която почистваше пода. Доближавайки я, ми подхвърли.
- Внимателно да не се подхлъзнете, мокро е.
- Бихте ли ми казали в каква посока е интензивното?
- Продължете направо и в дъното свийте в дясно. Там има врата, която води към него.
Благодарих и продължих по коридора. Все още усещах болка в гърдите си. Стаите в спешното бяха със стъклени стени от вътрешната страна и спокойно можеше да се види кой е в тях. Забелязах го, целият в превръзки и системи. Отворих вратата на стаята му и влязох. Беше със затворени очи и не можех да разбера дали спи или е в безсъзнание. Около него светеха индикаторите на медицинската апаратура и показваха данни, от които нищо не разбирах. Доближих се до леглото му.
- Чуваш ли ме? – прошепнах тихо.
Не помръдна.
- Аз съм Еди. Чуваш ли?
Забелязах, че клепачите му леко се размърдаха. Закашля се и с мъка отвори очите си. Направи гримаса, явно изпитваше силна болка.
- Аз съм, Еди. – повторих. – Какво се случи?
- Къде съм? – попита с нова гримаса на лицето си.
- В болница. Спомняш ли си какво се случи?
Затвори очите си и пое дълбоко дъх. После се закашля отново и вдигна едната си ръка, от която стърчеше маркуч на системата. Докосна се леко по лицето и после отново отпусна ръката си.
- Трябва да се махна от тук. Те ще ни намерят.
- Кой ще ни намери?
Отново отвори очите си. Гледаше ме като ранено животно, предусещащо края си. Погледът му бе смесица от болка и ужас.
- Не го ли видя? Идвах към теб, за да те предупредя.
- Кого да видя? – не разбирах нищо от това, което ми говореше.
- Те знаят всичко за нас. Не трябваше да се захващаме с това.
Гласът му бе слаб и изнемощял и едва успявах да доловя думите му.
- Изгори всичко в ателието ми е бягай.
- Но какво е станало?
- Бягай – почти го прошепна.
Притвори очи и отпусна главата си на една страна.
- Алекс. Алекс, чуваш ли ме?
Хванах го за рамото и леко го размърдах. Лежеше неподвижен. Явно беше изпаднал в безсъзнание. Зад гърба ми вратата се отвори.
- Кой ви позволи да влизате тук?
Обърнах се и видях сестра, която ми направи знак да изляза.
- Напуснете веднага. Забранено е да безпокоите пациентите. Как влязохте тук?
- Познавам го. Исках само да видя как е.
- Моля ви – продължаваше да ми сочи вратата.
Излязох и се запътих обратно към моята стая. Върнах се и легнах. Чувствах се изморен и объркан. Не успявах да проумея кой беше причинил всичко това. Състоянието му бе изключително тежко. Цяла нощ не можах да заспя. Унесох се чак призори.
Неспокойният ми сън бе прекъснат не след дълго от суматоха в коридора. Станах от леглото, открехнах леко вратата на стаята и надникнах. Двама лекари тичаха по посока на интензивното и единият от тях извика към сестра, която ги следваше.
- Някой да се обади в полицията.
Сестрата хукна в другата посока.
- Какво се е случило? – извиках и аз след нея.
- Убийство в интензивното. Влезте си в стаята.
Затворих вратата. В този момент се чуха викове и отвън. Приближих се до прозореца. Бях на четвъртия етаж и имах гледка към входа на болницата. Някой подвикна.
- Внимавай. Пази се, има нож.
Човек с бяла престилка отскочи в страни, а край него притичаха два силуета на мъж и жена. Пресякоха улицата и мъжът спря. Погледна нагоре. Побиха ме тръпки. Познах го. Беше същия здравеняк, който ме нападна. Инстинктивно се дръпнах от прозореца. Не знаех дали ме забеляза. След малко надникнах отново и видях как силуетите се отдалечаваха тичайки.
Наметнах си болничния халат и тръгнах към интензивното.
- Вие какво търсите тук? – попита ме видимо разтревожен доктор, излизащ от него.
- Пациент на болницата съм. Какво е станало?
- Върнете се в стаята си. Не е желателно да идвате тук.
- Имам познат, който е в спешното отделение.
- Това няма значение.
- Но, аз искам...
- Бихте ли отишли в стаята си. Моментът не е подходящ да водим този разговор.- прекъсна ме, преди да успея да довърша.
Върнах се обратно. Влязох в банята, за да наплискам очите си с вода. Когато се наведох към чешмата и приближих лицето си до огледалото, забелязах, че то е променено. Изглеждаше пребледняло и с леко несъразмерни черти. От него лъхаше студенина, а бръчките по челото ми изглеждаха доста по-изразени от обикновено. Освежих се и пак легнах. Постепенно започнах да се чувствам отпаднал и изнемощял. Усещах как силите ми ме напускат все повече и повече. Всякаш някаква невидима сила ги изсмукваше от мен.
Когато дойдоха за сутрешната визитация едва сдържах клепачите си. Толкова бяха натежали. Успях да доловя гласа на лекаря.
- Губим го.
След това главата ми клюмна на една страна.


Усещах как някой ме гали. По лицето. По веждите. По косата. Сънувах ли? Исках да отворя очите си, но не успявах. Опитах се да си поема въздух, но дробовете ми останаха неподвижни. Забелязах малък сноп светлина, който се опитваше да намери зениците ми. Постепенно светлината се превърна в топъл цвят и аз погледнах.
Точно срещу мен, вперен в лицето ми беше той. Не се стреснах. В ръцете си държеше четка за рисуване. Приближи я до мен и ме докосна по челото. След това направи крачка назад и се усмихна. Сега видях, че се намирам в ателието на Алекс. Странно, но не усещах миризмата на маслени бои и терпентин. Усетих, че той не беше сам. Към мен приближи красива жена в бяла рокля.
Душата ми се сви. Познах я по очите й. На мига. Съзнанието ми бе разсечено като от най-остър кинжал. Миг, който има силата на вечност. Просветление, което граничи с лудостта.
Това бяха те. Даяна и Оливер. Тя, точно такава, каквато бе в представите ми, докато пишех за нея. А той, с непоколебимите и дръзки черти. Готов на всичко в името на любовта им. Прегърна го през раменете. Той остави четката и я целуна. Тогава забелязах зад тях двете платна. Разкъсани в средата, а по края придобили формата на пашкули. Оливер отиде встрани и след малко донесе огледало. Постави го пред очите ми.
Не исках да гледам, но не успявах да затворя клепачите си. Чертите ми бяха толкова остри. Впиваха се в сърцевината ми. Цветове, които бяха запечатали в себе си стотици години студенина. Но не ми беше студено. Обля ме смирение. И спомен, че някога бях красив. Не зная как. Вселената може би дори не знаеше, но те бяха намерили път за бягство. Бяха намерили и път за отмъщение. Отмъщение за начертаната им от мен и Алекс трудна съдба.
В огледалото проблясна слънчев лъч. Не ме заслепи.
Той имаше талант... или дарба.
Беше ме създал отново. Беше ме нарисувал.
Аз бях картина.

#Солидарност_В_Културата
„Когато бях красив“ се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата”.