автор: mitkoeapostolov

От няколко дни съм на село. Все се каня да отида на гости на Дениз, мой приятел от детството. Най-накрая намирам време – премятам шарената торбичка от вапцана вълна и прибирам в нея няколко дрънкулки за децата. Лека-полека се спускам към дерето.
Семейството на Дениз са ерлии – турски цигани, единствените в нашето село. С него се познаваме от язовира, дето на времето го строили комунистите. Без да питат взели нивите на пра-дядо ми и другите селяни и ги изкопали. След демокрацията го дадоха под аренда на местен бизнесмен, който забрани достъпа. Няколко пъти ходихме с дядо да се молим за разрешение, но човекът не ни хареса и ни изгони.
Принудих се да бракониерствам – да се крия в тръстиките и да се снишавам, като мине пазача. Пазачът беше бащата на Дениз. Кога пиян, кога заспал, лесно ми беше да се промъквам покрай него. Един ден обаче, без да зная, ме издебнал синът на арендатора. Докато се опомня вече тичах нагоре по склона, докато зад мен летяха камъни и псувни.
Така се запознах с Дениз, той ме извика, след като синът на арендатора беше изхвърлил всичките ми въдици и дрехи във водата. Пак той се метна в мътилката и ми ги извади.
Сестрата на Дениз, Бушра, по това време задоволяваше най-долните страсти на пияниците от нашето и околните села. Затова всички се изненадаха, когато се разчу, че се оженила. Зла клюка разправяше, че няколко тариката останали „ужилени”, защото си били предплатили. Така се роди първото ѝ дете – Хасанчо. След няколко години дойде и второто – Емине.
Като пораснахме, с Дениз се пръснахме по света. Той замина за Турция, после за Гърция, Чехия, Холандия. Аз по моите си пътища. Не съм го виждал от десетина години. От хората в селото съм чувал, че се оженил, имал си момче. И други работи съм чувал – че във всяка държава, в която живял, лежал поне по една година в затвора.
Излизам на поляната пред къщата. От последните дъждове, тревата стърчи над коляно. Жълтите тухли греят на слънцето – все така неизмазани. От съседния двор кънти „Иска БМВ, Иска Ауди”.
- Хей, стопани – провиквам се още от далече.
- Еей, брат – провиква се Дениз и скача от масата.
Отваря вратата и се прегръщаме. Сядам. Около мен са наредени Дениз, жена му, синът му и двете деца на Бушра – Хасанчо и Емине.
- Къде е Бушра? – питам Дениз.
- Замина да работи във Франция с нейния приятел.
- Приятел?
- Ти не знаеш ли? Те с мъжа ѝ се оставиха. Голям боклук излезе.
Децата ме гледат с любопитство, но навеждат глава, когато им отвърна.
- Ружо, я дай една вилица за гостенина.
Жената на Дениз е българка. Из селото разправят, че баща ѝ се отрекъл от нея, като разбрал, че се оженила за циганин.
- Зимай, зимай си брат. Това е ярешка пържола, ето ти и салатка. Домашна ракийка искаш ли? С компот от малини.
Искам, разбира се. Искам от всичко.
Дениз почва да разказва за пътуванията си из чужбина. Как го арестували в Турция, как го вербували от ЦРУ и станал шпионин. Колкото повечко пийва, повечко украсява историите. От време на време подскача от мястото си и ме прегръща с просълзени очи. После за сетен път разказва историята как сме се запознали на язовира. Децата гледат с любопитство – ту него, ту мен. Хасанчо седи с наведени очи – тъмен. Синът на Дениз си играе с една от играчките, която съм му донесъл. А между тях се усмихва Емине.
Ай, Емине! Каква усмивка. Да би седял Яворов до мен, би заекнал. Какъв чист блясък в очите на това дете.
Без да усетя, тази чистота ме отвежда в калните коловози над селото, по-рано същия ден. Бях тръгнал да се разхождам и по коларския път видях каруца с двама цигани. Единият удряше коня с пръчка, а другият се смееше. Попитах ги накъде са се запътили, а те ми казаха, че са тръгнали да берат липа. Малко след като се разминахме, видях липово дърво – отсечено до корен и ошушкано от цветовете.
„Цигани - или бият коне, или крадат от магазини, или чупят клони на липи по кварталите, в моя не остана неосакатено дръвче, или пребиват беззащитни жени в селата. Нищо хубаво не произлиза от това гадно племе циганско.”
„Абе понякога ми се иска да съм толерантен към тези хора, ама те въобще не ми помагат! То само като им погледнеш муцуните и гадния поглед ти става зле. Как пък за 40 години, дето съм бил на тоя свят не видях един нормален мангал. Да работи, да не прави престъпления, да си гледа семейството, да завърши училище. Един мангал не видях да ги е направил всичките тези неща. НИТО ЕДИН!”
Това са коментарите, които съм прочел този ден, под поредната статия за кражба. Нито един! Ето един – седи пред мен и се усмихва. Боже тая усмивка. Нямам думи да я опиша. Всъщност имам. Ето я думичката. Не, избяга ми. Нищо, ще се сетя.
Сетих се. Ами тя е като диамант в обор с лайна, не, не, това не я описва, тя по-скоро като… ей, че ми убягва думичката. А намерих я, тя е като Дева Мария, непорочна. Не и това не е.
До мен Дениз продължава да разказва смесица от лъжи и небивалици.
- Ти на кой си кръстена? – питам детето.
- На един турски сериал – отвръща ми Дениз, учуден, че не го слушам.
- А в кой клас си? – продължавам аз.
- Четвърти – отвръща Емине и пак се усмихва, нежно, без свян, честно, игриво, невинно, ех че ми убягва думичката.
- Пълна отличничка – намесва се отново Дениз. Усеща, че нещо в детето привлича моето любопитство и продължава – Ами какво ще я правим нашата Емине? Виж я каква е беличка, ще я излъже някой боклук, и ще му счупя главата.
- Няма да я излъже – викам аз. – Тя си има сърце и душа да се опази.
Това казвам на глас, но в душата ми нахлува тревога – ще я излъже, ще я излъже, разбира се. И тя ще стане курва като майка си, като всички цигани, нито един няма да се измъкне от тия лайна, нито един… Ще се измъкне, ще се измъкне разбира се, как мога да съмнявам в тази усмивка, която доказва съществуването на Господ. Боже, ако си на небето и ме гледаш сега, вземи Боже всичките ми успехи, всичките ми думи, всичко, което имам, само опази тая усмивка от грях и поквара, Боже, да мога да вярвам в нещо, че има едно чисто нещо на тоя свят, дето да си остане чисто. Вземи всичко, дето си ми дал, и го замени за една вълшебна думичка, дето да спаси това дете, во веки веков, амин.
Ай, сега си давам сметка, че усмивката ми напомня на някой. Ах, как беше проклетата думичка. Връщам се назад във времето. Боже, прости ми, но влизам в храма на платената любов. От вратата се подава нежна мургава ръка. И… ето я усмивката! Ето я. Тя е. Същата невинна усмивка.
Боже, нека гръм да удари всеки бял мъж, християнин или не, даже да не е бял, какъвто и да е, дето един ден ще докосва това дете за пари и ще си мисли, че му се полага. Гръм, като тоя, дето е ударил трите върби на старото турско гробище и ги е разцепил до основи, та стоят пръснати и изгорени. Ей такъв гръм да ме удари и мен.
Боже, прости ми, моля те, разкайвам се за всичко, моля те само усмивката от миналото да не премине през усмивката на настоящето и да се превърне в усмивката на бъдещето. Млад бях тогава, Боже, не разбирах какво правя.
Ружа пренася и отнася ядене и пиене.
- Какво обичаш да правиш в свободното си време? – обръщам се на глас към Емине.
- Да рисувам – отвръща ми тя и пак усмивката.
Боже, искам да разбера, как от тая майка, дето прилича и се държи като Горгона Медуза, дето очите ѝ са пълни с алчност, омраза, завист, поквара, как от тая майка, и тоя баща, курварин, печелбар, измамник, престъпник, как от тия двамата, дето ако има Ад, тия ще са му управителите, как от тях, Боже, се отделя тая чиста сълза, дето не съм я виждал в очите на нито едно от белите българчета християни.
И пак се завъртам в същата мисъл. Как бе, Боже? Майка ѝ лъже, баща ѝ лъже, брат ѝ лъже, всички лъжат, а в очите на това дете виждам най-чистата истина. Как знам, че лъжат? Откъде да знам. Не знам. Напоследък си давам сметка, че нищо не знам.
- Да запишеш детето на курс по рисуване – викам на Дениз. – Може да стане графичен дизайнер или художник.
- Ами ако помагаш и кажеш къде, ще я запиша.
Ще я запише. Глупости на търкалета, ще я запише. Ще я продаде в някой западен вертеп, още преди да е навършила петнайсет. По-лошо – майка ѝ ще я продаде. Няма да я продаде! Как ще я продаде? Нали ти бдиш над всички ни, Боже? Ще я опазиш.
Ако не я опазиш, аз ще опазя, чуваш ли? Аз ще я опазя. Ако трябва, ще я отвлека и ще я запиша на курс по графичен дизайн. Ама, не ми е на мене работа да спасявам хората. Това си е твоя работа, Боже. Ама как беше пустата думичка.
- Ще ми покажеш ли някоя твоя рисунка? – питам Емине.
Тя се усмихва и влиза в къщата. След малко излиза с два листа. На единия е нарисувала пчела. На другия багри от есенни листа.
- В училище ли ги рисувате? – питам аз.
- Не, вкъщи – отвръща тя.
- Като няма какво да прави, сама сяда да рисува – уточнява Дениз.
От някъде се показва старата циганка. Ай, ето го благия поглед. Каква доброто лъха от тая жена, същата добрата, като… ама я няма усмивката. Останала е само добротата. И тъгата. От към задния двор се дотътря и старият циганин. Пиян. Сяда при нас и почва и той да говори глупости, като Дениз. Двамата се надлъгват и надпиват.
Не мога да ги слушам, защото търся. И колкото повече търся, повече ми убягва. Вълшебната думичка.