автор: helterskelter

Той се събуди. Уж всичко си беше както обикновено.
И кафето и новините и сценария. И надеждите.
Но нещата не бяха точно така. Телефонът извъня и чу гласа й. Тя настояваше, крещеше и сякаш забиваше в съзнанието му остри кинжали.
Кафето загорча. Наля си кока-кола. Горчеше. Запали цигара и я угаси веднага. Горчеше!
"Какво по дяволите става?" - си помисли. За момент светът изчезна от неговите възприятия. Минути на търсене на изход. Трескави, безмилостни и нищо не обещаващи минути. Познатите ускорявания на сърцето и бурните вълни на гняв- които беше длъжен да укроти. "Длъжен?" - мина убийствено нахална мисъл. Излезе навън. Познатите трамваи, коли и тълпа. Никой не го забелязваше. Никой нямаше и да му мигне окото за бушуващите в него стихии - дори да се разкрещи на площада. Заваля. Ръмеж. Напевен, като неговите сълзи, които напираха да излязат на свобода.
"Да започна отначало?" - от това вече започна да му просладнява. Запали цигара. Понесе я добре. Усмихна се на някаква жена, която си изтърва чантата. Вдигна я и получи едно усмихнато "Благодаря!" "Да започнем отначало?" - леко проблясна решение - и защо пък не? Какво друго можеше да избере... Само се учуди - че спомена "започнем" в множествено число. Но какво подяволите значение имаха думите сега? Продължи да върви - разбира се без посока. Както по филмите. Пречистване.