автор: pc_indi

„Веднъж щом си опитал летенето, вечно ще ходиш по земята с поглед, обърнат към небето, защото си бил там и винаги ще копнееш да се върнеш там .“ , е казал Леонардо да Винчи.
Извечният стремеж и копнеж на човека да лети, вече е възможен.
Вярно, не съвсем, но от Икарово време насам, нещата се промениха, задобряха много, и вече има всякакви машинки и хвърчилки, които успешно могат да разнасят човека из небето, все едно лети.Но сам не. Най- висшето творение на Създателя , за жалост, няма крила. Нищо чудно онзи ден, когато е отишъл в градината Той , да е носел крила -да им турне на човечетата, с много труд и време направени, за да могат и те да си летят,да са съвсем съвършенни, но...греда. Проблема може да не е бил толкова, че са с гащи от листа, а...че са се наплющяли с ябълки. С пълни стомах и глава няма как да стане летенето.И...хайде,пеша. Това е положението. Сигурно с въздишка, Създателя се е успокоил, че с толкова изядени ябълки, все ще си измислят нещо за летене,ако им се лети и ги подарил на първия гущер дето му се изпречил в краката и...ей я ламята- готова.
То и аз предпочитам ябълки, но нищо за летене не можах да си изобретя, освен една стара метла , парашута на любовта и парапланера на въображението. Но пък живея с някой, който лети със собствени сили и това също е състояное на полет.
От три години в хола ми живеят лястовици. Харесаха си гредите и покрива му още докато се пристрояваше, и преди да сложа вратата и прозорците, успяха да си извъртят едно малко, шикозно гнезднце и се нанесоха. И няма как да ги обвиниш в незаконно строителство, защото холчето се допострои след като тяхната къща вече беше факт. А и те по други закони живеят
Щом се приберат от Африка, отварям широко прозорците и остават така, докато не тръгнат пак.Само нощем затварям, за да не влизат котараци на по четири, или на по два крака...Сутрин рано отварям прозореця, за да могат да летят по делата си спокойно. Е, ако се успя понякога, ме чакат, строени на старт върху гредата срещу прозореца и щом отворя, ми отвяват бретона, и излизат.И така, между банята и кухнята, от ранна пролет до почти късна есен си живеем дружно и кога мирно, кога немирно, но опроделено весело ,чуруликащо и хвърчащо.Не им пречи приглушената светлина на фенера до банята, който свети през нощта ,за да не се препъваме в тъмното , като ходим до тоалетна. Само понякога надничат над ръба на гнездото като над одеало, да видят... абе, тия лудите няма ли да спят вече?!Та, все едно си минал през стаята на младите. Но си свикнахме вече на всичко. И на мен не ми пречи като се засуетят и се стрелкат навън- навътре. Свикнах им и на изходящите нужди. Сами са си обозначили едно малко кръгче под гнездото , колкото за едно малко легенче и само там си цвъкат. Не питам и кои са тези трети, четвърти лястовичи лица дето понякога идват на гости- свекърви ли са тъщи ли, ъгли от любовни триъгълници някакви ли.. И не им се бъркам в разправиите, които избухват понякога и захвърчи перушина , зацвърчат и аха да вдигнат покрива във въздуха. Свивам се, да не се навирам между шамарите в тези...съдби на кръстопът, докато мине врявата. После , покрай яйцата, се кротват. Майката си ги топли благоговейно, бащата си е направил една малка добавка от кал на гредата в близост до гнездото- т.н. диван, на който понякога явно му се налага да нощува и изкарва така закачен през нощта... А когато се излюпят бебетата...тогава всички летим от радост! Наистина е празник да намериш счупените и почистени от гнездото яйчени черупки. Даже идват пак гостите им, зяпат ги нещо, но не много, защото моите ги погват и не дават да влизат , само отдалеч да гледат. И се започва и при тях „мама меси, тате носи“. На смени летят и носят храна, пускат в човките и обратно навън.. Започват и моите тревоги когато подрастват децата и гнездото им стане тясно,а още не могат да летят. Мъкна веднага един сушилник и опъвам платно, та ако паднат, да оцелеят.Че много трудно се прежалва лястовиче.А се е случвало.Само с това ме тревожат. Веднъж да отраснат и да си хванат небето, после е по- спокойно. А и укрепнат ли в летенето малките, се изнасят от родното гнездо и си правят наблизо свое. Родителите им помагат(като при нас)- вадят материал от своето гнездо, мъкнат, ремонтират(аз мета клечки, кал и пр. строителни материали), два- три дни дори не нощуват у дома, доакато настанят децата и се прибират. И си гостуват. И само седиш, и се наслаждаваш на полета им, на виртуозните виражи, с които ловят мушички, на грацията, с която стоят на кабела за интернета, който влиза вкъщи, или на жиците над оградата. С черните си и остри като ножици опашки сякаш ми режат парченца небе и ми правят крила, ама вътрешни, за съпреживяване. И всяка вечер носят дъх на небе под покрива ми, насред хола. Само дето не ме взимат в Африка с тях наесен- трябва да им пазя къщата. Така я караме – едни летим по земята, други ходят по небето.