автор: bql_stih

Не обичам часовниците. В домът ми няма часовник и никога не съм ги използвал. Всъщност, само веднъж като дете сложих един от тях за малко на ръката си. Бях на седем и ми го подари една моя леля. Сребрист с червен кант по края и масивни жълти стрелки. Веднага след като затегнаха кожената му каишка около малката ми китка, почувствах, че не го искам. Не знам защо. Не ми хареса неговата тежест и усещането от присъствието му. Не след дълго със замах го захвърлих на земята и с облекчение чух как при удара изпука дебелото му стъкло.
В ранния следобед вървях носейки под мишница новото ми огледало, което бях купил за банята и се ядосвах на себе си, че не взех чадър, въпреки, че още от сутринта бяха надвиснали тъмни облаци. Дребните капчици, които бързо се усилваха, започнаха да барабанят по покривите на къщите. Вдигнах огледалото над главата си и ускорих крачка. Дъждът започна да се излива, и не след дълго поточета потекоха по улицата. Намокри ме целия и притичвайки в опит да не стъпя в някоя от бързопоявилите се локви, аз почти наближавах дома ми. Живея в къща на тиха улица. Минах през малкия двор и се спрях пред външната врата, за да извадя ключ и да отключа. Тогава изведнъж върху вдигнатото над мен огледало изтрещя светкавица. Пръстите на ръцете ми изтръпнаха и отгоре ми се посипаха искри. Последва силен тътен. Краката ми се подкосиха и единственото, което успях да направя, бе да приседна до входната врата, като приплъзнах огледалото в скута си. В отражението му като че ли изглеждах малко странно, синята риза, незнайно защо я видях като зелена, а върху китката на лявата ми ръка проблясна нещо кръгло, което не успях да различа. Явно губех ориентация, защото ми се зави свят и образите започнаха да се размазват. През цялото ми тяло започнаха да преминават кратки убождания, все едно много тънки иглички се забиваха в мен и аз започнах да треперя в конвулсия. Притворих очи. Дъждът се изливаше. Задишах учестено. Можех да усетя формата на сърцето си, толкова силно биеше в момента. Не знам защо, но като че ли очаквах нова светкавица да се стовари върху мен и когато това не се случваше, а аз очевидно все още бях жив, отворих очи и погледнах дланите си. Бяха леко почернели. След това погледнах огледалото. За мое учудване по него нямаше и следа от силния гръмотевичен удар. Само бледосинкаво сияние се разсея във въздуха около него. Поседях така още малко и се изправих придържайки се за вратата. После видях падналия до прага ключ, който явно бях изпуснал. Взех го, отключих вратата и влязох вътре. Подпрях огледалото на стената в коридора и както бях мокър се излегнах на дивана в дневната.
Нямам представа колко време бях спял. Събудих се с почти сухи дрехи, а навън се бе стъмнило. Надигнах се и отидох до шкафа, върху който имаше прашасала бутилка с бренди. Скоро не я бях ползвал, но сега изсипах част от съдържанието й в чаша за вода и отпих няколко глътки. После се върнах отново до дивана, приседнах и отпих отново. Извадих късмет, че оцелях. Истински късмет. Пуснах телевизора. Даваха някакъв скучен филм, който така или иначе не исках да гледам. След като поседях малко взрян в пода, обърнах чашата на екс, загасих телевизора и отидох в спалнята, където без да свалям нищо от себе си се хвърлих върху леглото. Нямах нито желание, нито сили да правя каквото и да било, освен да спя. Много исках да спя.


Бяха изминали два дни от инцидента. Уикендът го прекарах в много объркано състояние. Почти не бях ставал от леглото си. Анна, която бях поканил на вечеря в неделя така и не се появи и аз донякъде бях благодарен, че останах сам. Може би се бяхме уговорили да се чуем допълнително, не помня.
За мое учудване в понеделник се събудих с прекрасно настроение. Много странно, но нямаше и следа от усещането за гадене, виене на свят и неразположение. Станах от леглото, наметнах си халата и се дотътрих до кухнята. Сипах си от студеното кафе, което беше останало в каната от предния ден и пуснах радиото.
„Ще ви дадем точно време. Би, би, би, би, бииииит. Часът е седем. Следват новините от последното денонощие“ -дърдореха ежедневната сутрешна новинарска емисия.
Отпих няколко глъдки от тъмната течност и се запътих към банята. Обичам да си подсвиркам лекичко, докато си вземам сутрешния тоалет. Бях закачил новото си огледало, над него имаше силна лампа. Има огледала, които те правят с леко издължено лице. Други пък като че ли не отразяваха както трябва. Има огледала в които като се погледна и не се харесвам. Това не беше от тях. Още в магазина забелязах, че отразява лицето ми добре. Харесваше ми как изглеждам в него. Подсвиркайки си започнах да се бръсна, после си измих зъбите, след което си взех един бърз душ. Накрая плиснах няколко шепи вода върху очите си. Преди да изляза от банята потърках леко запотеното огледало с длан и се загледах в отражението на образа ми. Намигнах си и подхвърлих шеговито.
- Хей, късметлията.


Работя в офис, в центъра на града. Разполагам с достатъчно свободно време, защото работата ми е свързана с изчисляване на данни постъпили от новата квантова станция. Понякога изчислителните машини решаваха с дни поставените им задачи и аз и екипа в който бях включен, трябваше единствено да съблюдаваме дали няма някаква техническа неизправност. Както всеки ден, пътувах до там с метрото. Преди да вляза в сградата, в която целия седемнадесети етаж беше нает от компанията за която работя, някой ме извика по име.
- Смити, почакай.
Обърнах се и видях към мен да приближава Таня.
- Чакай де, няма да те ухапя – каза усмихвайки се и почти се изравни с мен.
- Закъсняваме ли? – попитах.
- Надявам се не, колко е часът?
- Питаш мен, който не понасям часовниците?
- Това е нещо ново, не съм останала с подобни впечатления.
Влязохме в сградата и се запътихме към асансьора.
- Казвал съм ти, не ги обичам – натиснах копчето за повикване.
- Възможно е, но аз нямам такъв спомен. Още ли си на седемнадесети етаж.
- Да, ти на двадесет и първия ли беше?
- Двадесет и първи, да. Искаш ли да обядваме заедно?
- Не знам, ще се обадя, ако успея да се измъкна, имам ти номера. След теб, заповядай – посочих и с ръка.
Асансьорът спря на партера и влязохме. После запълзя нагоре.
Винаги когато се засичахме ме канеше на обяд или на кафе. Знаех за намеренията й към мен, но не ми допадаше и не желаех да скъсявам дистанцията.
- Тук слизам. Хубав ден!
Асансьорът леко скърцайки спря и отвори врати.
- Обади се, ще се радвам да се видим. Чао.
Махнах и излязох. После минах през коридора и отворих вратата на офиса, в който работех с още двама души.
- Здрасти – кимна ми Монти, който вече беше пристигнал и се бе навел над екрана си, а дебелото му тяло беше издуло кафявия му костюм.
- Здравей! Нещо спешно ли?
- По-скоро, нещо странно. – отвърна избърсвайки челото си с длан.
Оставих чантата си и включих компютъра.
- Странно, какво имаш в предвид?
- Ела да видиш. Или има бъг в програмата или са ни подали неточни данни.
Съблякох си сакото, метнах го на закачалката и се приближих до екрана му. Бутоните на таблицата с формули светеха в червено, нещо което виждах за първи път.
- Рестартирай програмата.
- Вече го направих. Виж тук – каза сочейки в полето за краен резултат.
Наведох се още, за да мога да прочета надписа.
- Аномалия в измеренията ли?
- Да. Според зададените формули. Това са изчисленията от подадените данни в петък – отвърна ми забърсвайки отново избилата пот от челото си.
- Бях оставил машината да работи целия уикенд. Днес като дойдох това ме чакаше като краен резултат.
- Подай към мен директорията с данни, която проверяваш – казах сядайки на моя стол.
Монти кимна и отново се наведе над клавиатурата си.
След малко подхвърли.
- Имаш ги.
На екрана ми се появи обема с данните, които той бе изчислявал. Въведох команда за процедура по анализ и натиснах стартиране.
- Пускам ги и при мен.
- Аз също ще направя втори опит. Ще трябва да изчакаме до сряда за потвърждаващ резултат – отвърна натискайки комбинация от символи по клавиатурата си, след което стана и започна да се разхожда из офиса. После продължи.
- Бих искал аз да информирам шефа за ситуацията. Ако се окаже нещо значимо, знаеш че имам нужда от повишение и може да се окаже добър момент.
- А да, разбира се. Да слезем до кафенето отсреща. Ние в момента сме излишни тук.
Монти кимна в знак на съгласие и двамата оставихме машините да работят, а ние се запътихме навън.
Движението от автомобили беше в своя пик и преди да пресечем улицата, Монти подвикна следвайки ме зад гърба ми.
- Колко е часът?
- Аз ли да ти кажа? Какво ви става днес?
- Сутринта тръгнах без часовник, а в 11:00 ч. трябва да отскоча до сватбената агенция. С Моника решихме да се оженим.
Бяхме пред кафенето и аз отворих вратата.
- Поздравления, страхотно. Влизай – потупвайки го по рамото му направих път да мине пред мен.
- Да, време беше – каза усмихвайки се - да седнем тук.
Кимнах утвърдително и той започна да тътри корема си между свободната маса и стола за да може да седне. Издърпах моя и се настаних кимвайки към сервитьорката.
- За мен двойно кафе и фреш от ананас.
- Аз искам едно голямо от нашето – каза намигвайки на момичето и се облегна доволен потривайки ръце. - Кажи ми моля те, колко е часът, защото не искам да закъснея и Моника да ме чака.
- Монти, моля те. Знаеш, че аз не нося часовник.
- А твоя прословут швейцарски шедьовър на точността? Къде го забрави?
- Швейцарски шедьовър? Не разбирам.
Сервитьорката сложи на масата фреша, кафето и питието.
- Благодаря – кимнах й, и продължих.
- Помня един друг шедьовър, който още като хлапе разбих в пода. Но това е стара история.
- Не разбирам твоя хумор. Аз не трябва да закъснявам – Монти се пресегна и отсипа половината от питието си в моя фреш след което вдигна чашата си.
- За бъдещето. И съжалявам за случката с шефа. Едно малко може – после отпи голяма глътка и изпрухтя присвил очи.
- Защо ми сипваш алкохол, аз... всъщност коя случка имаш в предвид?
- Виж, това си е между вас. Знаеш, че аз се ограничавам само с това тук и си позволявам да се отпусна чак след работа – отвърна кимвайки към чашата си. После продължи.
- Между другото, ако успеете с Марлон, искам да ме уведомиш. Даже можеш да създадеш собствена успешна компания и така да разрешиш всичките си проблеми.
- Какви проблеми. С Марлон не съм се виждал от конференцията в Париж.
Монти ме погледна намигвайки с едното си око. С още няколко глътки пресуши до дъно чашата си след което потърка отново дланите си една в друга.
- Започваш да ставаш потаен. Ще вървя. Не искам да закъснявам.
Стана и шкембето му отново подпря масата.
- След обяд ще намина към офиса. Ако си там ще се видим. Аз ще платя – измъквайки се размаха банкнота в ръката си.
- Благодаря! Поздрави на Моника.
Дебеланкото винаги ми е бил малко странен, но днес поведението му определено ме озадачи. Допих си кафето и фреша с привкус на алкохол и реших да се обадя на Анна. През улицата имаше телефонна будка. Пресякох, пуснах монета в апарата и набрах номера й. Позвъня няколко пъти и тъкмо реших да затварям, когато тя се обади.
- Ало – гласът й бе мек и топъл.
- Здравей, удобно ли е?
- Защо се обаждаш? – след като ме чу интонацията й рязко се смени.
- Исках да се извиня за неделя. Не се обадих за вечерята, защото претърпях инцидент. Ще ти разкажа като се видим.
- Моля те престани с всичките тези постановки. Беше обещал повече да не ме безпокоиш. Наистина те моля за спокойствие – гласът й ме попари със студенината си, след което тя затвори.
- Анна не разбирам...– почти извиках, но тя вече нямаше как да ме чуе.
Оставих слушалката и леко объркан тръгнах по тротоара. След малко се улових, че крача в неопределена посока, просто вървях и не можех да си отговоря защо реагира по този начин. Любовните ни взаимоотношения започнаха преди около две години и до сега се разбирахме прекрасно. Реших да не се връщам повече в офиса, така или иначе трябваше да изчакам до сряда за резултатите от изчисленията. Тръгнах към къщи. Когато се прибрах и влязох ми се стори, че домът ми е доста по разхвърлян от обикновенно. Опитах се да подредя, след което излязох на верандата с чаша кафе. Настаних се удобно върху любимия ми стар люлеещ се стол и се отпуснах. Трябваше на всяка цена да се видя с Анна, за да разбера защо реагира по този начин. Не вярвам причината да е нашата несъстояла се вечеря в неделя, по скоро е някакво друго нелепо недоразумение.
Седях така почти до привечер. Постепенно започна да се спуска вечерният хлад. Изправих се и преди да вляза в къщата забелязах, че в единия край на двора ми има натрупани много празни бутилки. Приближих се до тях и с учудване установих, че това са празни бутилки от алкохол. Нямах представа как са се озовали в двора ми. Махнах небрежно с ръка, защото едва ли това бе повод за притеснение в момента. Преди да си легна ми се стори, че огледалото, което купих, може би имаше някакъв дефект, защото от време на време отражението ми в него се размазваше.
На следващия ден се отбих до офиса за да проверя дали изчисленията вървят добре. Всичко функционираше нормално. Машината показваше, че отработените обеми са разпределени нормално в уравненията и след около 23 часа се очаква финален резултат.

В сряда Монти отново бе пристигнал преди мен.
- След малко резултатът ще е готов – посрещна ме кимвайки.
- Значи идвам тъкмо навреме – отвърнах настанявайки се на стола си.
След около трийсет минути машината изтрака с мек финализиращ звук края на пресмятанията.
Веднага и двамата се надвесихме над екрана където в таблицата се бе появил следния надпис:

„Краен резултат: Установено е кратковременно изменение в тримерното измерение.
Подробен анализ: Умишлена намеса, довела до разместване в границите на тримерното пространство. Възможен конфликт с неопределен характер. Възможен срив във връзките на Евклидовото пространство.
Засегнат субект – един.“

- Няма грешка. Същите показатели – Монти се върна на работното си място и се тръшна с цялата си тежест върху стола, който изпука.
- Трябва да разберем какво е довело до тази аномалия – отвърнах потърквайки слепоочията си и продължих.
- Аномалия, която не ни е позната до сега. Имаш ли представа дали има засечени подобни резултати някъде от колеги по света.
- Не, за подобна ситуация не съм чувал.
- Тогава трябва да изпратим резултата до всички с които имаме пряка връзка и да съберем колкото се може повече обратни данни от тях. Много е важно дали тази нестабилност се е проявила само в диапазона на засечените резултати от квантовата станция в нашия сектор, или има и други подобни признаци в други части на света.
- Отивам до шефа. Това е моят шанс – Монти стана, свали запретнатите ръкави на ризата си и излезе забързан от кабинета.
Аз се заех да подготвям информацията с която да уведомя останалите звена от международната система за наблюдение.
След около пет минути вратата се отвори и вътре влезе Монти, а след него и шефа.
- Смит, ще те помоля да напуснеш – шефа сочеше с пръст встрани от бюрото ми. – Оставката ти още не е дошла при мен.
- Каква оставка? – отвърнах напълно озадачен.
- Каква оставка? Твоята Смит или трябва да обсъждаме това отново? Ще те помоля веднага да напуснеш сградата. Още повече в така създалата се ситуация.
Шефът стоеше и чакаше да му направя място, за да седне на стола ми. Погледнах Монти, който само повдигна раменете си.
- Може ли – настоя отново шефът и седна на мястото ми след което се обърна към Монти.
- Донеси му кашон, в който да си събере нещата.
Монти излезе и след малко се върна с празен кашон.
- Бихте ли ми обяснили защо трябва да напусна? Честно казано не си спомням да сме водили разговор за това – попитах докато Монти ми подаваше кашона.
- Възможно е да не помниш – шефът се беше навел пред монитора и го гледаше съсредоточено. После вдигна глава, към мен, погледна ме и продължи.
- Възможно е да не помниш. Алкохолиците не винаги помнят какво вършат. Половината отдел стана свидетел на ситуацията. Това достатъчно ли е? Да не говорим за последствията, които аз лично ще понеса, заради твоята безотговорност. Няма какво повече да обсъждаме. Чакам да напуснеш офиса.
Монти отново вдигна рамене и поклати утвърдително глава.
Случваше се нещо, което не можех да проумея. Събрах набързо вещите си и излязох.

Трети ден от както напуснах. В дома ми забелязвах неща, които не знаех как са попаднали при мен. Не можех да си обясня как от любимите ми сини ризи не беше останала и следа, а на тяхно място в гардероба ми имаше само зелени. Прахосмукачката, която със сигурност бе сива, сега беше в червен цвят. В гаража вместо моята Карера се въргаляше някакъв очукан мотоциклет. А и всичките тези празни бутилки от алкохол, които започнах да намирам навсякъде около къщата.
Анна престана да си вдига телефона. Отидох до жилището й, но никой не ми отвори. Монти се обади веднъж, смотолеви, че съжалява, но нищо не може да направи, а на въпросите ми отговори озадачено и объркано.

В събота вечерта се позвъня на вратата. Отворих и с изненада видях Марлон. В ръката си държеше бутилка скоч.
Прекрачи прага без да го поканя и се настани на дивана в дневната. Аз го погледнах учуден и преди да успея да кажа нещо той подхвърли.
- Нещо против да почерпя?- стана и взе две чаши от шкафа.
- Какво си ме зяпнал. Днес имаме нов сеанс? Или предпочиташ само да изпразним бутилката? – завъртя капачката на шишето, почти напълни чашите и плъзна едната към мен.
- За какво става дума? – поех в ръце чашата с въпросителен поглед.
- За какво става дума. Ха, ха, ха. – леко се изсмя, приближи неговата чаша към моята, те звъннаха и той отпи.
Аз оставих моята на масичката и отново попитах.
- Ще ми обясниш ли за какво става дума? С теб не сме се виждали от Париж. Какъв нов сеанс имаме днес?
Последва кратко мълчание.
- Я почакай – Марлон също остави чашата си и се приближи към мен, като се наведе напред и ме погледна в очите.
Постоя така десетина секунди, после се отдръпна назад и възкликна.
- Не може да бъде. Ти наистина не знаеш защо съм тук?
- Не, не знам.
- Той е направил сам опита и този път е успял. Негодник. Невероятно. Ха-ха-ха.
Започна да крачи неспокойно из помещението като ме оглеждаше отвсякъде.
- Знаех си, че ще забърка някаква каша. – спря се и ме погледна отново в очите - Ти намираш ли странно мястото на което си сега?
- Намирам за странни много неща, които се случват напоследък. Включително и твоето поведение в момента.
- Моето поведение в момента. Ха, ха, ха – отново се изсмя и взе чашата. Отпи от нея и продължи.
- Трябва да отида до подземието.
Остави питието и се запъти към вратата, която водеше към подземието на къщата. Място което ползвах предимно за складиране на неизползвани вещи. Тръгнах след него.
- Може ли да не слизаш долу? – обърна се и сложи длан на гърдите ми.
- Разбира се, че ще сляза, какво става тук?
- Както и да е. Слез щом искаш.
Отвори вратата, светна лампата, и заслиза по стълбите.
Щом стигнахме в помещението, където трябваше да се намират гардероб със стари дрехи и два скрина пълни с вехтории, забелязах на тяхно място странна машина, с огромна кръгла антена на върха, и няколко странично разположени огледални лещи, между които имаше разположена малка площадка със стол. От всички страни на стола се забелязваха и големи бубини от дебел меден проводник, а срещу него беше прикрепено огромно огледало. Дебел захранващ кабел стигаше до метална кутия в която се виждаха множество релета, огромни електролитни кондензатори и други радиоелементи. Отстрани върху малка маса бяха разположени три монитора свързани най-вероятно към изчислителен блок.
Марлон се доближи до кофа, която беше на пода. В нея се виждаха остатъци от изгоряла хартия. Подритна я с крак и изсъска през зъби.
- Запалил е схемите и е взел стартовия модул със себе си. Копеле.
После отиде до машината и натисна някаква комбинация от символи върху клавиатурата. След миг екраните светнаха.
- Какво е това – подвикнах докато го дръпнах леко за лявото рамо.
- Остави ме. Нямаш ни най-малка представа какво се случва тук.
- Да, нямам представа и държа да ми обясниш.
- Няма смисъл, според вероятностите, които бяхме изчислили няма начин да се върнеш отново там.
- Къде да се върна?
Той продължаваше да трака с пръстите си по клавиатурата. Забелязах на единия от екраните да се появява червен надпис:
„Директорията изтрита“.
- Така е по-добре. – Марлон изключи командния модул и тръгна обратно по стълбите.
- Спри. Искам да знам какво се случва в домът ми. Чуваш ли.- извиках опитвайки се да го настигна.
- В домът ти – обърна се ехидно към мен докато продължаваше да се изкачва.
Дръпнах го за ръката, но той се отскубна след което се затича и излезе на двора. Започнах да го гоня, но само след няколко скока се озова на улицата и във вече падналия сумрак чух как се отдалечава все повече и повече. Напрегнах мускулите на тялото си в опит да го настигна, но след около две пресечки напълно го изгубих и спрях запъхтян.
Върнах се и слязох отново в подземието. Това, което се случваше беше страшно объркващо и напрягаше мозъка ми до болка. Възможно ли бе в моя дом да има подобно нещо, за което аз да не знам. Огледах по-внимателно всички компоненти, но не успявах да разбера как функционира. Чух как телефонът в дневната звъни. Продължително. Изкачих се по стълбите и го вдигнах.
- Ало.
- Препоръчвам ти да напуснеш града.
- Кой се обажда? Марлон, ти ли си?
- Напусни града и замини някъде далеч, започни всичко отначало.
След това връзката прекъсна. Погледнах слушалката и я оставих на мястото й. Дали не беше по-добре да се обадя на полицията.
Почувствах се много уморен. Исках да си легна и да спя. Запътих се към банята, за да си взема душ. Оставих се на горещата вода да облива кожата ми до зачервяване. После се наментах с халата, застанах пред огледалото и с ръка забърсях изпаренията по него. Имах чувството, че губя ориентация, защото липсваше синхрон в моите действия и това, което виждах в отражението. Излязох от банята, успях да се домъкна с бавни стъпки до леглото и се проснах върху него.

Събудих се от силен шум. Някой тропаше настойчиво на външната ми врата. Навън вече бе слънчев ден.
- Момент, идвам – провикнах се докато обувах панталона си.
Ударите по вратата не спираха.
- Идвам, не ме ли чувате.
Отворих и насреща ми се усмихна униформен служител, с тъмносива фуражка, който ми подаде жълт пощенски плик.
- Моля подпишете тук – сочеше ми някакъв формуляр.
- Какво е това? – попитах докато с едната си ръка подписвах листа, който той услужливо държеше.
- Известие. Приятен ден! – каза набързо докато закопчаваше кожената си чанта и тръгна.
Затворих и отивайки към дневната скъсах плика. Вътре имаше сгънат на две лист. Разгънах го и се вцепених.
С дебели черни букви пишеше, че трябва да освободя имота до една седмица, защото ми е отнета собствеността върху него. Хвърлих листа на земята и с всичка сила ритнах холната маса. Силната болка от удара в крака ме накара да приклекна. Хванал в юмруци главата си заскимтях като куче. Това е някакъв грандиозен фарс. Само да можех да разбера кой стои зад всичко това. Шега ли беше? Или някой искаше да ме унищожи. Анна, работата ми, Марлон и неговата машина, а сега и това. Вероятно е чудовищна шега. Не, не е шега. Това е творение на някой психопат. Въпреки, че самия аз започнах да се чувствам като такъв.
Вдигнах листа, който бе на пода и отново го прочетох. После го смачках и го захвърлих настрани. Изправих се подпирайки се на дивана. Исках да наплискам лицето си. Влязох в банята и пуснах студената вода. После сложих главата си под струята. Поседях така около минута и протегнах ръка, за да взема хавлия. Изправих се отмятайки назад косата си, като покрих лицето си с хавлията. Попих водата от очите си и...
Едва успях да се подпра на мивката, защото краката ми се подкосиха. Срещу мен отражението ми ме гледаше втренчено, с очи, които щяха да излязат от орбитите си. Продължавах да стискам кърпата в ръцете си, но образа, който бе насреща ми, освен, че приличаше на мен, не реагираше на нито едно от моите движения. След миг се усмихна, сви дланта си и с движение опря свития си показалец няколко пъти в огледалото. На китката имаше часовник. Не чух никакъв шум. Явно почукваше от обратната страна, но не чувах нищо. Покрих с длани очите си и клекнах. Поех си дълбоко въздух и плахо вдигнах главата си нагоре. Лицето му се беше надвесило върху ми. После изчезна. Изправих се, но в отражението на банята образът ми го нямаше. Липсваше моят скапан образ. Единствено той. Започнах да удрям с юмруци по огледалото, като си мислех, че ще го счупя, но то само се разклати.
Ако това не беше сън, то аз трябваше незабавно да посетя лекар. Мозъкът ми явно не издържаше на напрежението от последните няколко дни. Домъкнах се до дивана, легнах и заплаках.

През деня няколко пъти ходих до огледалото в банята, но освен отражението на помещението, не виждах себе си в него. През нощта почти не мигнах. Когато на сутринта отново отидох там, от другата му страна видях залепен лист хартия на който пишеше.
„Вече имам нов живот. “
Това наистина се случваше и не беше само плод на моята фантазия. Набързо си наметнах чиста риза и тръгнах към офиса. Не желаех да предизвиквам отново недоволството на шефа, затова седнах в кафенето срещу входа на сградата, поръчах си двойно кафе и сандвич и зачаках. Обезателно трябваше да говоря с Монти и да разбера за подробности около последното изследване за аномалията, която беше отчетена в него. Бях седнал така, че постоянно да наблюдавам влизащите и излизащите от сградата. Най-после в късния следобяд го видях да слиза от един авомобил. Докато изтичам на тротоара, за да го извикам той вече беше изчезнал. Върнах се обратно. Забелязах, че при смяната на сервитьорките, те нещо си шушукаха докато гледат към мен. Явно вече се набивах на очи от дългия си престой тук. Станах и излязох навън, като завих зад ъгъла и от там започнах да наблюдавам входа. Почти се беше здрачило, когато Монти се появи отново. Излезе от сградата и тръгна по срещуположния тротоар в моята посока. Тичайки пресякох улицата.
- Какво правиш тук? – попита ме без да спира.
- Трябва да поговорим. Много е важно.
Спря и ме погледна бръкнал с ръце в джобовете на якето си, което едва бе успял да закопчае върху корема си. Явно видя сериозния израз на лицето ми, защото кимна с глава да го последвам след което забъбри.
- Няма да те питам дали си гладен, по принцип знам, че ти винаги не си. Да те питам ли дали искаш да изпием по нещо?
- Не, нямам желание да пия.
- Това вече е изненада. Аз определено искам да хапна, нека влезем ето там – посочи към малък ресторант, който се виждаше наблизо.
Седнахме на маса и той си поръча вечеря и питие.
- За теб – погледна ме въпросително.
- Аз искам чаша вода и кафе.
- Чаша вода и кафе – повтори сервитьора и се отдалечи от нас.
- Би ли ми обяснил какво се случва?
- В смисъл?
- Защо шефът ме накара да напусна? Анна също не желае да ме вижда.
- За Анна не знам, трябва да попиташ нея. Ако трябва да съм честен, едва ли някоя жена би издържала по-дълго с теб. Колкото до шефа, нали не си мислиш, че би ти се разминало, след като проигра на хазарт толкова служебни пари и провали цялата работа на екипа по проекта за канадците. Да не говорим за всичките ти скандали с него, отново породени от любовта ти към чашката.
- Монти, сериозно ли ми говориш? Аз не пия. Какъв хазарт, никога не съм присвоявал от служебните средства.
- Смити, моля те, не ме разсмивай.
Сервитьорът донесе поръчката и я остави на масата. Аз изчаках да се отдалечи от нас и се наведох леко напред.
- Ако участваш в някаква глупава шега, искам да ми кажеш.
Монти се засмя на глас, докато разрязваше на малки парчета стека в чинията си. Погледна ме, завъртя многозначително глава и вдигна чашата си.
- Наздраве.
Отпи бавно няколко глътки и продължи.
- Шега значи. Виж, съжалявам, че ще ти го кажа, но ти освен алкохолик ще се окажеш и шизофреник. Нали не мислиш, че можеш да обвиняваш когото и да било за ситуацията в която си в момента.
- Но това е някакъв фарс.
- Можеш да го наричаш както си искаш, за мен е факт произтичащ от твоята неспособност да прецениш, кога точно трябваше да спреш.
Поклати отново глава и започна да се храни. Облегнах се назад и потърках с длани лицето си.
- Между другото получих повишението – леко се усмихна и отново вдигна чашата за наздравица. - Сега съм с десето ниво на достъп. И започвам работа по нов проект.
Гледах го, безгрижен и уверен в действията си за разлика от мен. Не смятах да му споменавам за отражението в огледалото, за да не заприличам напълно на откачен. Без да знам какво повече да кажа, седях и го гледах.
- Между другото, аномалията в тримерното пространство е била само в нашия сектор. Дори засякохме приблизителните координати. Няма да повярваш. Тук, в града. Случило се е тук.
- Тоест – изкашлях се защото гърлото ми бе пресъхнало.
- Някъде в града. Но за сега нямаме представа какво е предизвикало подобно отклонение. Теоретично би могло да е бил осъществен контакт с друго измерение, с друга реалнност, а защо не и паралелна вселена.
Отпих от кафето, а след това и от водата. За миг през главата ми премина мисъл която ме накара да присвия очи.
- Как мислиш, това разместване допуска ли физически контакт с друга реалност?
Монти остави приборите, избърса устата си със салфетка и кимна в знак на съгласие.
- Да, би могло. Теоретично, би могло. Явлението е инцидентно и знаеш, че го засичаме за първи път, така че за сега само можем да гадаем. Между другото военният сектор взе всички материали по случая и при нас работата по него е прекратена.
Допи чашата си и се изправи.
- Трябва да тръгвам. Аз ще оправя сметката.
После махна за довиждане и се отдалечи, поклащайки големия си корем.

Прибрах се около полунощ. Веднага отидох в банята. Исках да видя огледалото. Отражението ми отново липсваше, но вече имаше залепена нова бележка с надпис.
„Сбогом“.
Слязох в подземието и взех кофата с остатъците от изгорели листа в нея. Занесох я в дневната и изсипах съдържанието върху масата. Черна пепел и разпадащи се изпепелени страници. Започнах да отделям малките парчета, които огънят бе пощадил. По тях се виждаха части от формули и електронни схеми. Не успявах да направя никаква асоциация с познати на самия мен електрически вериги и устройства. Явно бяха изгорени важни документи касаещи устройство, което ми бе непознато.
Обзе ме странно чувство и отново надникнах в банята. За миг се стреснах от гледката. Това, което би трябвало да бъде мое отражение удряше с голям чук по обратната страна на огледалото. Щом ме видя започна да замахва още по-силно. Не чувах ударите. След малко отражението на банята започна да се разпада. Първоначално малки парченца от него потъмняваха, а постепенно тъмните места започнаха да стават все по-големи и по-големи. Моето друго аз продължаваше да удря, докато накрая почти цялото огледало стана черно. Преди да стовари чука върху последното останало светло петно в което виждах образа му, погледна през него. Видях ехидната му усмивка. След това всичко потъмня. От моята страна нямаше и пукнатина върху него. Прокарах ръката си по гладката му повърхност. Студена и отблъскваща. Повдигна ми се и повърнах в тоалетната. Усетих, че започва да ми се вие свят и се запътих към леглото си. Лежах в тъмната стая, свил се на кълбо и ридаещ.


Зимата настъпи по рано от обичайното. Вече пети месец спя под един мост след като ме принудиха да напусна дома си. Оказа се, че е бил заложен и банката го взе. Нямах представа защо Той го е направил. Не знаех как другояче да го наричам. Банковите ми сметки бяха празни. Успях да взема със себе си единствено малко дрехи, плика в който бях прибрал парчетата полуизгорели листа от кофата в подземието и потъмнялото огледало.
Много пъти се опитвах да разгадая какво е било написано на схемата, от която са били част, но безуспешно.
Доколкото разбрах Анна се беше преместила да живее в друг град и загубих всякакъв контакт с нея.
Сега имам много време за размисли и вече бях абсолютно сигурен, че мое друго аз по някакъв начин е успяло да проникне между измеренията и да замени мястото си от неговото време-пространство с моето. На случаен принцип или не. Нямам представа. Колко други наши аз биха могли да съществуват? В отделни вселени, в паралелни светове. Едно, десет, хиляда? Ако със свободната си воля при взимането на всяко наше решение ние образуваме нова възможност от изживяване, ако всяка ситуация ни предлага стотици варианти за избор, то това означава ли, че при всеки наш избор ние създаваме още и още нови светове. А изборите на всички останали хора? Тогава може да има милиарди възможности за наши възможни съществувания.
Протегнах ръцете си към огъня, който поддържах за да не замръзна през нощта. Зад гърба ми подпряно в основата на моста беше потъмнялото огледало, наметнато отгоре с парче сивкав плат. От студа или от това, че почти не успявах да намеря с какво да се храня ме болеше главата. Сложих няколко парчета сухи дърва в огъня и се завих със скъсаното одеало, което наскоро бях намерил. Искаше ми се да заспя и да се събудя в някой друг от своите избори, които съм правил през живота си. Или може би беше по-добре да спра да съществувам. За да не създавам нови такива.
Не знам. Този свят не е моят. Тук никой не помни моето име. Тик-так, тик-так. Времето ме направи прозрачен. Не обичам часовниците. Искам да живея в безвремие.
Унесох се и заспах.

"Никой не помни моето име" е част от сборник с разкази "Когато бях красив"
#Солидарност_В_Културата
„Когато бях красив“ се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата”.