автор: steelsoul

- Красива си! - погледнах я и казах.
- Нещастна съм! - оплака се горката.
С бутилката едва не се задавих.
Така започна спорът ми с Луната.
...
- Пиян ли съм, или ми проговори? -
погледнах пак към нея със съмнение.
- Разбира се. Какво ми се кокориш?! -
отвърна ми, без капка притеснение.
- Защо тъжиш, приятелко на мрака? -
Излегнах се удобно на тревата.
А тя отмести облак и проплака:
- Нима не виждаш!? Мразя си петната!
- Това е глупост, ти си съвършена.
Прогонваш от съня ми тъмнината.
А вълците след теб в гората тичат
и воят им разкъсва тишината.
- Меркурий и Венера ми се смеят,
а тя наистина е най-красива.
Закрита с було, бляскава, неземна.
А аз, с петната си, съм просто - сива.
-Недей така, недей да се измъчваш.
За теб мечтаят, пишат и рисуват.
Пътеката ти толкова ефирна,
мнозина да преминат ще рискуват.
- Не ме лъжи! Та аз не съм наивна.
На Слънцето дължа си красотата.
Енергията негова събирам,
а после отразявам във водата.
- Ти вечно в океана се оглеждаш
и облаци пред себе си подреждаш...
- На някоя комета ще се метна...
- О, стига вече, много си суетна!
И Слънцето дори петна си има,
на мен обаче, ти си ми любима!
...
Тъй спорихме в гората необятна.
А после съм заспал без нито звук.
Унесен от загадка непонятна.
Събудих се, със страшен махмурлук.