автор: LATINKA-ZLATNA

Валентина Йотова е авторка на две поетични книги – „Икона”, издадена през 1992 г., и „Животопис на светулките”, издадена в края на 2012 г. Нейната поезия е гражданска, любовна лирика и философска.
В стихосбирката „Животопис на светулките” тя пише за селото, за бита на народа ни, за човека, за любовта.
Стихотворенията ѝ са картини, нарисувани с думи, изпълнени с красота и свежест. „Издишаше тихата вечер на огъня слънчев покоя. И гърбеха пътя далечен писани селски каруци. От зрелост земята пращеше, ранена пшенична ръкойка кървеше в шепите залезно.” („Жетварят”); „Земята във безкрайност се разлива, дъждът разлиства нови партитури и с фрак от тъмносиво кадифе заостря диригентската си палка, поема дъх към морното небе.” („На предела”). „Усещах първо как разрошва хлебарят с пръстите си топли косите бели на брашното – припява му с любовни ноти.” („Песента на караджейката”) и др. За поетесата природата не е обикновена картина – тя живее своя живот.
Много красота откриваме и в моментите, които пресъздават народния живот. В стихотворенията си: „Жетварят”, „Песента на караджейката”, „Шарената черга” и др. – тя е отразила бита на народа. Припомня ни за красиви звучни думи в българския език: „подник”, „овченик”, „ръченика”, „антерия”, „кучило”, „усое” и др. Има прекрасни сравнения – „пъпната връв на бръшляна”, „бодлите на драка” и др.
Възпяла е красотата на селския човек, изразила е най-светлите и благородни чувства: „Аз съм оня, който се присънва – орачът и сеячът, и жътварят на твойта запустяла нива. ... Да тръгнем двамата към село. А после две светулки да ни светят и показват пътя, в очите ти гнездо да свият и дълго, дълго да се любят, почти до съмнало да тлеят...” („Събирач на сънища”); „Двамата залци да топнем на чувствата в зрялата сладост. Бъди ми, бездомнико, гост! – този сипей до вкъщи е стръмен, поседни на трикракия стол...” („Чорба от коприва”). В някои стихотворения поетесата пише и за разпада на селото, и за разпада на държавата „Празна църква. Като рана зее виснала вратата ѝ.” (Елате и вижте), „Няма хора – плакати с избледнели лица люшкат длани хартиени в странна походка. ...Профучават по пътя сеячи на смърт – чужденци, непознати, невями кръстачи. И – обесен – виси върху ябълков прът знак за село, потънало в шала на здрача.” („Село без име”), „Този град заприлича на мръсно бунище от рани и кал, сред мъглите му бродят объркани глутници кучета. ... И на зъбите чак ни омръзна да бъдем подритвани, да ни скубят децата и да грачат подире ни враните.” („Нелюбовен романс от едно куче”), „Толкова е тихо, като в гробище. ...Денят дори забравя да се случи понякога край млъкналите ниви. ...А над родината ми – лист обрулен изви подир последната топола с една сълза, която се търкулна – светулка в шепите на Бога...” („Горещник без светулки”), „Душата българска какво е – изплакано небе във локва, в която скоква и не скоква сиротно тъмното усое.” („Шарената черга”). Тук поетесата се явява като реалист-критик.
Валентина Йотова дава израз на своя възторг от чистотата на двама влюбени: „А в дланите изворни трепкаха след пира любовен забравени да блестят по памучната ризка с обточен кенар и везба, последната капка моминство и първата мъжка сълза...” („Жетварят”). Чрез стиховете си поетесата успява да възкреси добродетелите и моралните ценности отпреди, които вече почти липсват. „И без милост дойде мигът да порасна. И да видя в очите на първия мъж как страстта му прежури от огън и, слаб, той огъна снага и попи като дъжд в изтънялата сянка на онзи косач.” („Пролетни клади”), „Премалях, потъвах, не знаех къде съм. Така го желаех, а беше през пости. ... Почука обаче мъжът на вратата ми, дланта му погали страните ми пламнали. – Тук съм – и знам, че отдавна ме чакаш. И, моля те, майка бъди на децата ми!” („Орис”), „И щом разчупи Господ на ореха костта, в петпръстника на троскот да хвърля семена, да стискаш шепи свидно до слънчевия сплит. Когато го повдигнеш, в сълзите ти умит, синът ни – и проплаче в деветата луна, ще стане по-прозрачен от дъх и от мъгла. Не вярвай на поличби, на слух и суета. ... И само ме обичай, самотна и добра...” („Самотна и добра”), „Такава нощ е – да си жив до болка. По-жив от болката да се намериш. ... В такава нощ мечтите нямат мяра. А житото се кланя на земята.” („Такава нощ”).
В лирическите си герои Валентина Йотова влага човешките отношения, здравия морал и естетическия си идеал. Тя намира точните думи, успява да разкрие състоянието на своя лирически герой и отношението му към света.
Покъртителна картина на бездушието поетесата рисува в „Дар от ангел”. Тя среща „създание със огледална същност от свят, наопаки обърнат”, на когото крилата му били разсекли и пак „без укор погледът му тлееше.” Светът разрушава красивото и доброто. „Светът не случи да бъде по-добър от вчера. Залезът ли, не разбрах, се счупи, или денят на вършето кървеше.” С каква искреност звучат думите на ангела: „Ти никому недей разкрива, че в тъмна доба си ме срещнал. Светът е чужд за тази милост. И твърде млад. И не навреме дошъл бях да раздавам щедрост...” – разтърсващо и докосващо, уцелва те право в сърцето. Стихотворението ѝ „Дар от ангел” е с актуално звучене – сега и завинаги. В него няма нищо преувеличено, всичко това е отражение на една сурова действителност – по-голяма част от хората са винаги лоши. Всеки взема благословението, което му е изпратено от Бог, но не всеки желае да се променя, а да си живее в своите грехове. Ангелът, на когото любовта е безмерна, се измъчва от това, че физически се чувства слаб, за да помага на хората и че безкрил не може да отлитне „...в земята тук – ще си остана. А моята небесна нива ще съхне като лоша рана.”, и въпреки тази действителност той запазва силата на духа: „На сбогом сетния ми дъх хвани и стискай в топли шепи – той е дар, и при това какъв! – искрица от духа Синовен – най-чистата въздишка Божия! Аз няма други да спася от болка. Но ти си този, който може!” В стихотворението има много мъка, болка и страдание, но и светъл, възторжен оптимизъм и вяра в човешките сили и възможности. С цялата си душа поетесата търси идеала и го намира – тя посочва пътя, който всеки човек трябва да следва.
Валентина Йотова се стреми към красота и етичност в човешките отношения. „Стани творец, бъди ваятел, един път в този свят на цифри... И тъй навярно да провидиш – малката искрица Божия как мимолетно ще си иде. Но диря да остави може!” („Хляб за пътника”).
Стиховете ѝ говорят за голяма наблюдателност и ерудиция, наситени са с красива образност, богата метафоричност и психолингвистична философия, звучат песенно и библейски. Те преобразяват и пречистват, дават, одухотворяват и съживяват – зоват към светлината на деня.
Валентина Йотова пише за небето, но е здраво стъпила на земята, „защото знае колко струва рамото на верния приятел” и че „Сбъдва се утрото, сбъдва се понякога най-неочаквано.”

Б.а. 21.03.2013 г., Клуб на дейците на културата, Ловеч; представяне на стихосбирката „Живопис на светулките” от Валентина Йотова.
Материалът е поместен в книгата ми „Палитра от бои”, 2019.