автор: contristo

- Кажи сега, за какво ти се говори? - попита ме любезният и щадящ глас на терапевтката по телефона.
- Благодаря ти, че ме питаш, - отговорих. Макар разбира се, че щеше да ме попита, та това беше работата й. - Въпросът е в това, че ми се говори за неща, за които няма много думи.
- Но това е и смисълът на една словесна терапия, Мирославе. - каза ми Ирина - Да се придаде словесност и образност на чувствата, които са неосъзнати, за да станат осъзнати и да може да се работи с тях.
Замислих се:
- Така е. Сън сънувах. В квартала бяхме с единия от близките ми приятели - висок, баскетболист, атлет, който започна да ми говори доста заплашително. Каза ми, че иска да ме застреля в крака за изкупление на някаква вина и затова, че се опитвал да ме свали между редовете, за да разбера какво ми казва. Но аз не съм го разбрал...
- И това как те накара да се чувстваш, какво беше емоционалното изражение на този сън? - попита терапевтката.
- Ами, накара ме да почувствам вина. Бях пушил канабис предишния ден, което в моето съзнание се отразява обикновено дестабилизиращо, и ми се струва, че образът на този приятел идваше от неосъзнатото ми за предупреждение, че ако продължавам така ще се застрелям в крака...
- Поправи ме ако греша, - въздъхна психотерапевтката, - Но около Коледа не се ли беше случило с теб събитие, което те отказа за известно време от пушенето на марихуана?
Въздъхнах на свой ред:
- Да, да, имаше такова събитие.
- Ще ми разкажеш ли за него?
- Това ми беше едно много основно събитие, белязало въобще насоката на вътрешния ми път през последните няколко месеца - продължих, - Но не зная откъде да започна. Както и казах, малко ми е трудно да говоря за неща, за които няма думи.
- Защо да няма думи бе, Мирославе, за всичко има думи. Човешкият език е пребогат на изрази, и най-малкото фактологическата последователност на събитията може да се предаде сравнително лесно. Ако имаш предвид някакво подлежащо емоционално изражение на това ,което се случва, да - то може да бъде по-трудно за изказване. Но чисто последователността на събитията трябва да е по-лесна за описване.
- Може би да, може би си права. Аз съм така затлачил мислите си в емоционалното изражение на събитията, което още се опитвам да си обясня, че може би поглеждайки върху тях фактологически всичко би се изяснило.
- Може би, може би, - рече Ирина. - Кажи ми откъде започна всичко?
- Започна всичко много отдавна, дори не помня съвсем добре. С годините времето става все по-относително, а случките в него са като видение от сън. Дали нещо е било или не е било, и дали се е случвало или не се е случило ми е вече някаква много смътна абстракция.
- Да, - прекъсна ме терапевтката, - Но това го знам, това са събитията, които те доведоха до ситуацията покрай Коледа. За нея искам да ми разкажеш и мисля, че за това и на теб ти се говори.
- Дори събитията ми се губят и разместват в безпорядък. - отговорих.
- Кажи ми тогава защо е толкова ключова за теб тази история?
- Знаеш ли, ключова е, защото тогава се случиха в живота ми няколко едновременни събития. Първо девойката не откликна на чувствата ми и всичко това се събра с такава интензивност, че действителността вече не беше много лесно-поносима. Тогава започнах да пуша коз след коз. Купих си и три кутии цигари, та пуших цигара след цигара.
- Така, интересно. - каза терапевтката, - Но ти това вече си ми го разказвал, и едва ли е първият такъв случай в живота ти. Какво този път беше така необичайно?
- Ще ти разкажа. Но да знаеш, че се случи всичко в няколко паралелни вселени, даже 6 на брой.
- Цели шест вселени? Брей, откъде толкова много?
- Не зная, не зная, може и повече да са... Но да кажем че шест можах да осмисля осъзнано, а другите може би са още по-завъртяни. Но всичко започна в шестата вселена - в нея имам един ангел хранител, който ми е начислен на щат от небесната администрация да бди над мен и да ме пази.
- Брей, какъв ли ще да е този ангел хранител, така чинно зачислен. - засмя се Ирина.
- Ами малко е така в небесната администрация на Шестото измерение, че на доказалите се и заслужили ангели им дават изключително лесни за пазене подопечни: и добри, и умни, и красиви, и здрави, без тежка орис и без родово бреме, направо мечта! А на некадърните ангели им дават най-дивите човеци, най-кривите с най-тежко житие. Аз определено не съм от най-страдащите, та и моят ангел не е от най-некадърните, но го подозирам че има определени залитания към тъмната страна. Леко дяволит е, и понякога има едно много хапливо чувство за хумор.
- Брех, чудна работа: хем ангел, хем дяволит! - възкликна терапевтката.
- Ами да, то цялата ни работа такваз.
- Добре де, но не разбирам - какво общо има ангелът-хранител в цялото стечение на събитията?
- Ами, в това че реши ангелът ми хранител да се намеси в ситуацията, и въвлече ангела-хранител на един от колегите ми на работа, Нео, та му казал: "Приятелю подопечен, наблюдавай го моля те този грешник, че вървят нещата на зле, да не му изтървем душата?"
- Брей, и така ли могат да правят ангелите? - зачуди се Ирина.
- Ами така да, в Шестото измерение е така. И в един момент се усещам, че този колега ме наблюдава и по някакъв начин следи и усеща присъствието ми. Доста непривично за мене усещане, защото не съм свикнал да ми обръщат внимание, камо ли през осезаемо присъствие.
- Какво точно беше осезаемото на това присъствие? - попита терапевтката.
- Ами, в началото на работната вечер, понеже сме нощна смяна, стои пред склада и сякаш ме чака да пристигна. После влизаме и вървим заедно, той няколко стъпки след мен. Отварям вратата и я задържам, той влиза и застава до масата в кухнята. Стои и изчаква да си сваля якето и той тогава сваля своето, едновременно с мене. Минава през склада и пита след мене: "Миро, ръкавици искаш ли?" и като цяло грижи се някак. Минава след това пред мен, задържа вратата да мина, и го прави някак почтително, с внимание. Не зная как да го обясня.
- Някак звучи като да е влязъл в рапорт с тебе този човек, някаква много силна връзка на неосъзнато ниво. - каза терапевтката. - Добре, разбрах за шестата вселена - ангелът ти хранител се обърнал към ангела-хранител на колегата ти, и той го е напътил да те следи с осезаемо присъствие. И какво стана в Петата вселена?
- Ами там се случи следното: гумата ми на колата падаше и я помпах всеки ден в продължение на няколко седмици, в които течеше този вътрешен хаос. Но една вечер гумата просто издиша съвсем и след работа тръгнах в студа в ранната утрин в мрака към кафето, че да изчакам бизнесите да отворят, и да ида да си запазя час за ремонт на гумата. И изведнъж както бях затънал в черни, от черни по черни мисли, изневиделица от небесата свише се спусна извънземен ангел, с крила бели като сняг, сякаш копринени, а самият той толкова искрящ и красив, сякаш изваян от мрамор, и блестящ със светлината на хиляди звезди. Невероятно нещо, невероятно красота.
- Еха, да не би ангелът ти хранител да е било това? - възкликна Ирина.
- Не, моят ангел хранител в сравнение с този извънземен е доста невзрачен и леко крив. Този беше израз на самото съвършенство. Сякаш всичко, към което някога съм се стремял. И взе че проговори към мене, а гласът му беше като песен на хиляди кристални гласове в космическа катедрала. Хем шепнеше, хем викаше, и сякаш хем се молеше, хем заповядваше.
- Това в Петата вселена ли е още, че се обърках. - попита ме Ирина.
- Да, там сме още. И заговори: "Непосилно е това страдание, голяма е тази болка. Не е възможно за крехкото човешко същество само да се справи с тежестта на греха и на страданието. Но не тъжи, любими. Не унивай. Аз съм тук, за да ти помогна. Аз ще те спася. Душата ти е дефектна, грешна. Дай ми я и ще ти дам чисто нова, такава, с която няма да изпитваш ни болка, ни мъка, ни съмнение, ни страдание." И аз вече готов да му кажа, "Да, да, искам, вземи я моля те!". А това вече след три дни нон стоп коз и три кутии цигари, какво ли нямаше да дам, за да изляза от тази дупка. Но не би. Появи се изневиделица от нищото един сенчест образ, някак от мрака, и не извика, а прошепна - "Не!" - и шепотът му отекна много по-силно от космическите химни на светлинния ангел. А той се изпари като мараня. И в същия момент колегата ми ме извика от колата си. Беше ме видял, че съм без кола, проследил ме беше накъде съм тръгнал, и минаваше да ме вземе и да ме прибере до вкъщи. Докато ми казваше "Ела, човек, качи се, ще те закарам", в Петата вселена сякаш чух: "Недей, спри се, какво правиш, не бива. Не давай душата си, не е дефектна, не е грешна, и такъв си достоен да бъдеш приет и обичан. Върни се!". Помолих го да ме закара до кафенето, реках му "Така хората не правят.", той ми подаде ръка, стиснах я и го прегърнах. И той ме прегърна. И в този момент се случи с мен нещо вътрешно преобразуващо, някакъв катарзис след който не само спрях да пуша отведнъж, и цигари и марихуана, но и не продължих повече от месец, близо два.
- Ехаааа толкова прекрасно! - плесна с ръце терапевтката. - Развълнувах се чак, и аз го усетих.
- Да прекрасно беше, но за съжаление сме едва на петата вселена, а има още четири. - рекох.
- Охо! И какво се случи в Четвъртата вселена? - възкликна Ирина.
- Ами тук става по-трудно за разказване, защото сюжетът нещо се обърка. Случи се някак следното: за да ме извади от дупката, в която бях попаднал, младежът взе моята психоза върху себе си. А в същото време аз усетих пред себе си някаква стена всеки път, в който исках да подходя някак към него и да го заговоря. Не бях в състояние нито да го погледна, нито да го поздравя, нито да го приближа.
- Ама как, ей така без нищо ли? - очуди се терапевтката.
- Да, напълно ей така, без нищо. Исках много, много исках да му кажа как благодарение на този свой еднократен жест на приятелство ме е избавил от сигурен упадък и провал. Исках да му кажа, че винаги ще може да разчита на мене, и че за него и аз бих се отклонил от пътя си и бих му бил в служба, и за мен това би било огромна радост. Но нищо от това не можех да му кажа, защото не можех въобще да подходя към него. В моментите, в които работехме заедно и се случваше да говорим, реагирах неадекватно и с дистанция, от което младежът реагираше съответно и към мен по същия начин. И направо мъка. А най-неприятно беше, че ми се стори, че в рамките на два-три дни наблюдавах как момчето изпитваше същата психоза като мене, и търсеше подкрепа в другите си колеги и приятели. А те не му я оказваха, защото не го разбираха.
- Интересно, наистина. А в Третата вселена какво се случи?
- Ами в Третата вселена си въобразих следното. Един от колегите ми, който беше по-близък някакси с Нео, беше изревнувал вниманието на младежа към мене и беше разказал на всички колеги, че с нещо съм притеснил и засегнал приятеля му. Това провокира шефовете и колегите да ме загледат враждебно. Възможно е разбира се в действителност това да е било плод на остатъчното ми психотично въображение, и отражение на собствената ми ревност към приятелството между двамата младежи. Но в Третата вселена си беше истина. Тогава реших да взема нещата в свои ръце и изрепетирах буквално стотици пъти наум как отивам при Нео и му казвам "Здравей, радвам се да те видя, само минавам да те поздравя." и с нечовешка сила на волята успях да събера сили и да го направя. В този момент той ми каза "Здравей, човек, и аз се радвам!" и това беше.
- Олеле, това е чудесно! - развълнува се пак терапевтката. - Ти си открил точно как да отблокираш комплекса, а това е изключително ценно, защото ти показва нагледно както какво е това комплекс, така и как се отблокира!
- Да, наистина - продължих. -В продължение на седмици това ми беше като висящ нерешен въпрос, който не ми даваше мира. Защото има и Втора вселена, и в нея се приближаваме все по-близко към действителността и към отговора на задачата.
- Така ли, да видим, какво се случва във Втората вселена! - попита Ирина.
- Там се случи това, че за сметка, а и може би точно поради, затрудненото ни словесно общуване, с младежа започнахме да общуваме несловесно. И това общуване е просто брутално, никога преди не ми се беше случвало. Само бях чел че е възможно, но да го изпитам - никога.
- Как така безсловесно, телепатично ли? - зачуди се терапевтката. - Това не е съвсем необичайно, има описани такива случаи, но те са анекдотни - тях науката не ги обхваща. Защото нейните средства и като цяло изразните средства са дефицитни, за да ги обхванат.
- Оле, много анекдотни примери бих могъл да дам от Втората вселена, но нека се огранича до няколко. Работим с младежа на едни и същи рафтове и за първи път усетих действителното осезаемо присъствие, и като че на глас ми проговори, само че мислено - "Колко се радвам, че се върна! Толкова се радвам, че се върна!". На няколко пъти го повтори. В друг момент, в който ми се случи да работим заедно, след като приключихме му казах "Добра работа, драго ми беше да работя с тебе!" Той отговори "На мен също, човек!" и му дойде някакъв много необичаен пауър. Започна да се шегува с приятеля си на работа и да му вика "Братле, повишен си, да знаеш!", а той намусен, защото пак като че ли леко изревнува задето работехме с приятелчето му - той все пак толкова време и усилия и мисъл е вложил в това приятелство, а аз се появявам от нищото и отвличем вниманието към себе си: на какво прилича това, откъде-накъде. И както е намусен му казва "Защо ги носиш тези кутии тук, не може да ги оставяш!", а аз му помислих "Абе я да си гледа работата, можеш да правиш каквото си искаш". Нео изрече веднага "Абе я си гледай работата, мога да си правя каквото си поискам!" И в други случаи като работя и се замисля за него и му пратя мислено послание докъм след минута минава покрай мене да се отбележи. И това при положение, че не можем да си говорим и все още всеки път като се опитам нещо да кажа, и езикът ми се преплита, а стената се издига. Но за сметка на това се усещаме. Носи ми вода и оставя на няколко метра от мене, като да не го прави за мен, но ми дава ясно да разбера, и с присъствие и с мисли и с жест, че за мене го прави.
- В каква връзка само си влязъл с този човек, Мирославе. - въздъхна Ирина.
- Така е някак, но стигнахме до Първата вселена, тук и сега, и там е ключът от задачата.
- Така ли, я да чуем!
- В Първата вселена, тази в която сме тук и сега, нещата са пределно прости - в нея всички тези допълнителни вселени, измислици и творчески интерпретации служат едничка цел: Мирослав не е склонен да приеме чиста и искрена човешка симпатия, която освен това е и безкористна. Мирослав не може да приеме, че е харесван заради това такъв какъвто е. Не може да го проумее, не може да го разбере и съответно не го приема. И реши ли някой да прояви към него истинско и топло безвъзмездно човешко чувство, Мирослав ще го извърти през шест вселени, само и само да се потвърди вярването му, че Мирослав сам по себе си, без допълнителните му неща, като знанията, достъпа до ресурси, контактите, и всичко останало, е човек - сам по себе си - достоен да бъде приет, разбран, уважавам и обичан. Това е...
- Разбра ли сега! - психоложката почти подскочи от стола. - Разбра ли? Аз това откога ти го говоря!!
- Но знаеш ли, това вярване не е мое. Ако беше мое, аз нямаше да изпитвам безкористно топло чувство към хората, а си мисля че изпитвам. Пък дали...
- Разбира се, че не е твое това вярване бе Мирославе! Откога, откога ти го говоря, та трябва да минеш през какви ли не бутафории, та да го проумееш.
- Напомня ми на това как мама подозира хората в извращения, щом проявят към някого човешки интерес. И за дядо, който на чужд стол не сядаше и на чужда маса не ядеше. И на тате, който веднъж ми каза че явно манипулирам момичетата, да изпитват съжаление към мене, и те затова ми се връзват. Помня, че когато ми го каза това и не на шега ме заболя. Значи може би е имало смисъл. Защо да го харесват Мирослав, като той сам по себе си е недостоен да бъде харесван и обичан? Защо? А още нещо се случи едновременно с тези събития - поднових контакта с момичето и сега си пишем и си говорим по телефона любовно. И тя като ми каже "Какъв секси глас имаш!" и нещо в мене се противи и се пита - Защо, жал ли й е за мене? Ами че аз по този начин мога да провокирам неосъзнато такова поведение и такива чувства към мене в хората... Ами ако в Шестата вселена всъщност съм накарал младежа да изпитва жал към мене? Не мога вече, не знам, не знам какво да правя. В тази ситуация нататък част от въпроса е решен, но другата част не е - Какво очаква този младеж от мен?
- Мирославе, ти го каза още в началото - младежът очаква от тебе да му кажеш, че би се отклонил от пътя си заради него, както и той за тебе. Просто трябва да преглътнеш егото си и да надвиеш комплекса си, и да намериш удачен момент да му го кажеш. Иска приятелството ти, нищо повече.
- Ами момичето?
- Мирославе ще те набия най-сетне! Момичето просто иска да я обичаш заради самата нея, не за нещо друго, заради самата нея, разбираш ли? Така, както и тя те обикнала, заради самия теб. Защото както си казвал неведнъж, всеки заслужава да бъде приет и обичан такъв какъвто е. Обикни се и се приеми най-сетне!
- Това звучи лесно - ето обиквам се, приемам се. Но това го казвам съзнателно, а несъзнато как да стане?
Терапевтката се умълча и въздъхна. Въздъхнах и аз. Късният следобед беше оцветил въздуха в тъмно-оранжево. Вятърът леко поклащаше пердетата на кабинета, а часовникът умерено отмерваше времето.