автор: tiamat

Всяка прилика с лица и събития е действителна. Добре, че хората могат сами да решават само колко бира и какви цигари. А това все пак са важни решения.

- Добър ден.
- Добър – продавачът се намръщи. Този път реши да заговори клиентката, която нахлу с две чанти – нещо като дамска и такава за документи. И двете бяха претъпкани, един Господ знае с какви глупости.
- Кафе – късо, Бяло Оме..
- Друго?
- Ох…. Не! За сега!
- Нямате други желания, да разбирам? Нали знаете, че кафето и цигарите при нас са повод за …
- Не. Нямам време за желания. Освен онези четири статии. Но те още не са дописани. Моля Ви, какво става с кафето ми?
- Няма вода в машината, момент…
- Добре, оставете, само цигари!
- Не може така, госпожо. Кафето вече е поръчано и платено. Просто изчакайте минута.
- Да, прекрасно! Оххх! Делото ми е след 40 мин. След това имам да входирам документи, а следобеда – срещи с клиенти. После ще чистя, помагам на децата с уроците.. Охххх….
- Защо не носите обеците си?
- Моля?... А, да. Загубих ги, или са някъде в нас. Нямам представа.
- И пак с тези чанти! поне чадър имате ли? Може да завали. Впрочем сега слънчево ли е навън?
- Слън… да, 28 юни, би трябвало да грее слънце. Благодаря за кафето, г-н Продавач, ще погледна прогнозата за времето докато пътувам към съда.
Жената почти беше затворила вратата, докато пожелаваше хубав ден, държейки кафето със зъби и ровейки нервно в една от натъпканите си чанти.
- Следващият.
*******
- Бира, от същата. – каза мъжът.
Продавачът го погледна угрижен. Без промяна. Продаваше бира на мъжа от поне двадесет години. От същата.
- Главата как е? Боли?
- Абе…търпи се – отговори мъжът.
- А какво пиете за главоболието?
- Бирата. Като я изпия…
Какви хора…замисли се Продавачът. Едни от бързане ще си загубят главата, други…
- Друго ще има ли? Нали знаете, че бирата при нас е повод за…
Мъжът въздъхна дълбоко.
- Е…
- Хайде, кажете. Днес съм в настроение. Лято е! Всъщност, тази преди Вас дори това не знаеше. Подсказах й, но съм готов да се обзаложа, че довечера ще се прибере и ще се разрови из енциклопедиите, да търси доказателства, че на 28 юни в нашите географски ширини е лято! Представяте ли си? Всъщност, Вие знаете ли, че е лято?
- Знам. – мъжът се освежи – Жена ми има рожден ден след пет дни, на трети юли. Как да не знам, че е лято...Бих искал....
- Жена…ТИ! А…не! Този път не! Системата вече не предлага бивши. Ето бирата. И по-добре пробвайте нещо различно за главоболието. Цитронада, лимонада, нещо различно, стига с тая бира! Следващият!
********
- А! Баба Анка!
- Добър ден, младежо – усмихна се възрастната жена. Децата хич не ми дават, ама аз идвам да си взема патрончето… - два реда бели зъби блеснаха срещу Продавача. Прекрасно й пасна ченето на баба Анка!
- По малко, бабо! Нали знаеш?
- Знам, знам, аз на осемдесе и кусур, ако не знам… Патрончето е само повод. Аз съм дошла за още лета!
- Още лета! – учуди се Продавачът – И защо са ти, бабо Ано, тези лета? Децата ти – изучени, пораснали… Внуците – градят кариера в Америка… Пианото- прах хванало, вече пръстите ти отказват да свирят на него. Седиш сама като кукувица, а още лета търсиш. За какво?
- Е как, за какво са ми, бе, младежо! Знаеш, пазарувам при теб не от вчера. Спомена пианото… Аз учителка по пиано станах, защото затвориха фабриката за шивачки и останах без работа с две малки деца. А дедото, горкия, рано тръгна, остави ми само една дузина пари и нищо друго. Нищо друго…. Тая празнота, дето зина, децата не могат да я запълнят. Децата са си деца. Синът не може да замести мъжът, знаеш. И ако не бяха затворили фабриката за шивачки, единствената музика за ушите ми щеше да е тракането на шевната машина. Добре, че затвориха проклетата фабрика. Така дойде пианото и засвири тъжно, плаче и свири, плаче и свири. Но тази музика дето поникна в душата…За нея роман мога да ти напиша. Ама това са минали неща, младежо. Аз сега съм дошла за още лета. Ще си купя нова рокля. На цветя. Хубави обувки. На ниско токче, че краката не ме държат. С цвета на цветята върху роклята.
Продавачът слушаше баба Анка безмълвен. Още лета за да си носи роклята….
- Абе, бабе, нали имаше рокля. Нова ли? На тия години!
- Онази рокля си е за онези години. Минало и е времето. Сега съм решила да си купя нова. На червени цветя. Да ми отива на шапката и на новите обувки. Ще ида с нея в парка, на слънце, да ме напече, ще послушам птиците, нищо че пръстите ми отказват да свирят. Аз музиката я слушам от вятъра, душата ми свири, още, душата. Ама…да не те бавя, че и други чакат. Хайде, със здраве, пък ако дадеш-дадеш!

Продавачът гледаше как баба Анка се отдалечава – куцукаща, слабичка, леко прегърбена от годините, които носеше на плещите си. Представи си как цветята потрепват от походката й и се усмихна.
- След… А! Пак ли ти? Да не си изпил цялата бира? Как е главата?
- Боли, но идвам с нов сценарий.
- Нов сценарий?
- Да! Прочетох го някъде и ми хареса: „ Ако нещо не върви. Ритни го. Може да полети“
- Абе, кой ги измисля тези мъдрости, бе! Ако нещо не върви, подмини го и да не ти пука ще лети ли, ще пълзи ли или ще се търкаля по нанадолнището. Ти не си с нов сценарий. Това е друга версия на стария. Какво да те правя?
Продавачът се загледа към входната врата. Улицата преливаше от цветове и шумове.
- Знаеш ли, приятелю, я отиди да догониш клиентката преди теб.
- Коя? Жената с двете чанти? Тя дали се сети да погледне към небето, или рови в енциклопедиите в търсене на астрономическото лято?
- Сетила се е друг път! Тази е по-глупава и от тебе. Бабата с бастунката догони! Ще я познаеш. С най-усмихнатите очи и рокля на червени цветя, червени обувки, капела.
- И какво да й кажа?
- Ти да й кажеш? Нищо! НИЩО! Седни до нея в парка и я слушай. Дано доловиш от нейната музика! Хайде!