автор: mitkoeapostolov

В последните няколко седмици, по някаква причина, ме връхлетя силно вдъхновение за есета на различни теми. Писах за родителската любов, силата да се откажеш, недостатъците на съвременния състезателен свят, американската мечта и образование, бягството от неприятната реалност, смисъла на честността, силата на прошката, илюзията на притежанието, желанието да променя света, нуждата от вяра.
Давам си сметка, че в тези есета се опитвам да звуча убедително, сякаш това, което казвам е наистина така, винаги е било така и винаги ще бъде така. Сега, четейки ги, осъзнавам, че истинското ми желание не е да представя решение или „правилен” начин на мислене, а да започна дискусия (което успях с едно от тях, което достигна до по-широк кръг от читатели).
Аз не знам кое е правилно. За един, казаното от мен може да е така, за друг не, но и двамата в крайна сметка може да са прави от позицията, от която виждат конкретната тема. Дори в случаите, в които знам какво да кажа или какъв е отговорът, това знание е ограничено до конкретната ситуация. Ако бях писал тези есета преди десет години, те щяха да звучат съвсем различно, както и ако ги пиша след десет години. За мен знанието е относителна, а не абсолютна величина.
Мисля, че в съвременното общество, в което знанието е издигнато в култ чрез образованието, се приема за срамно да признаеш, че не знаеш. А като се залутам в собствените си желания и страсти, виждам че на много от въпросите, които си задавам, отговорът често е „не знам”.
Има нещо детско и невинно в незнанието, то позволява на реалността да ти се представи такава, каквато е, а не такава каквато искаш да я насилиш да е.
В своята научна статия, в която представя революционните си закони във физиката, Сър Исак Нютон започва с „Hypothesis non fingo” – „Не формулирам никаква хипотеза (относно съществуването или несъществуването на Господ)”. Казано простичко – „Не знам”. Любимият ми спътник в скитосването из планините напоследък е дедо Бисер (повече за дедо Бисер можете да научите от пътеписите ми за Кресненското дефиле), който попитан за съвет, често отговаря – „Не знам. Ти си знаеш”.
И ако някой, някога, четейки моите есета, мисли че съм напълно прав или напълно грешен, то нека си припомни, че най-вероятно, дълбоко в себе си, аз просто не знам.