автор: mitkoeapostolov

Връщайки се назад към юношеските ми години, отчетливо си спомням много интензивно и всеобхватно чувство – искам да променя света. Как? Към по-добро. Кое е по-добро? Всички хора да са щастливи. Как да стане? От всеки му според възможностите, на всеки му според нуждите.
Учителката ми по история в гимназията ни казваше: "който на осемнайсет не е комунист, няма сърце, който на четиридесет още е комунист, няма акъл". Спомням си, че си обещах на четиридесет да не съм се променил.
Днес, няколко години преди четиридесетия ми юбилей, светът ми се струва безумно справедлив, без нужда от каквато и да е промяна. Как извървях пътя до това толкова противоречиво заключение?
Първо, направих всичко възможно да променя света – събирах книги за изгорели библиотеки, доброволствах в дом за инвалиди, организирах стипендии за кандидатстудентска подготовка на сираци, започнах социално отговорен бизнес, отворих лятно училище за био земеделие, станах учител в ромско училище.
Въпреки това в нито един миг не усетих сякаш променям света. Но промяна имаше. За моя изненада обаче, вместо в света, промяната беше у мен. Навлизайки дълбоко във вселените на най-различни хора, аз усещах, как в живота на всеки от тях имаше точно определен смисъл, сякаш беше напълно справедлив, въпреки че думата „справедлив” не описва идеално моето разбиране.
Осъзнах че няма нужда да променям или да спасявам никого – всеки има необходимата сила да се справи сам с предизвикателствата в живота си, стига да намери смелост. Да, мога да съм полезен с мнение или малък жест, но като цяло ключът към щастието на всеки човек е в самия него – трябва единствено да се изтегли нагоре за косата, като барон Мюнхаузен и да повярва в себе си.
NB Алтернативна интерпретация: просто ми свърши силата и съм принуден вместо да променям да приемам света.