автор: mitkoeapostolov

Когато заминавах през 2002, още имаше само Терминал 1. Осемнайсет години се готвих за това заминаване. Възприемах билета като еднопосочен. Зад мен оставаше рушащата се държава на мутрите, където бъдеще за мен нямаше. Или поне така ми се струваше тогава.
През 2011 се приземих на Терминал 2. Не знаех за колко дълго. Оказа се, че може и да е завинаги. Оказа се, че е нямало бъдеще за мен и в САЩ, Франция, Холандия, Люксембург и Германия. Оказа се, че никъде на света няма бъдеще за мен без да се боря за него.
Зачетох се в историята – записките на Захари Стоянов. Защо онези хора са рискували живота си, за да има българска държава? Защо просто не са отишли другаде? И тези, които са се дигнали, не са ли най-големите балъци? Другите, които са се скатали, не са ли изкярили свобода безплатно?
От това, което видях по света - не. Свободата никой не я поднася на тепсия. Затова свободен е този, който се бори за нея. Останалите си остават роби с робско съзнание, дори в „свободна” държава.
И днес, когато от едната страна съм обграден от подпорната стена на Алепу, а от другата от немалко параноични и корумпирани политици, не виждам изхода в Терминал 2, а тук пред компютъра, в планината, в себе си.