автор: pastirka

По стълбите нагоре дъх бера...
Люх, Божке! Закъснявам и ще тичам.
Защо за среща полунощ избра?
Не съм отдавана приказно момиче!

Пантофки от стъкло не нося аз,
не ми прилягат те на дюстабана.
Но сляпата неделя "беше в час",
не позволи момичка да остана.

Бохчата ( счупих нещо ли?) дрънчи!
Удари се в последното стъпало.
Пред погледа на няколко очи
събрах това, което бе остало.

Наплюскаха се в замъка, но пак
след прием има бол, дори за мене.
Че страх ме е, преплита вече крак
конярчето с младежки буйни вени.

Започна всичко с бялата ми гръд,
надвесена над него в тъмнината.
И оттогава веч, за кой ли път,
аз грижа се да храня и душата му.

Красиво е, доброто ми момче,
от мене не бозае мляко само.
Разтапям се, когато ми рече
не дойке, а прошепне с обич: Мамо!