автор: Albatros

Баща ми си вари ракия. Сам.
Хабер си няма даже за акциза.
Последната си риза ще му дам! –
ракията му сладко-сладко влиза.

Възнася ме в такива небеса,
че съм готов да стана и хайдутин.
Накрая и това ще понеса –
правителството даже да се срути,

но да го гледам – огъня тъкми,
лепи брашняна каша на капака
и благославя вехтите асми,
на нокът кусва капка от първака.

Разкрачен. Як. Пред врящия казан
под струята налага тайна билка.
Пиян ли е? Съвсем не е пиян.
Аз тати не видях да се кандилка.

От джибрите петела пъди. Къш!
Ракията и тази есен стана.
Опитах я. Люти – сълза на мъж,
готов да хване пътя към Балкана.

След тати даже Бог не ми е мил.
Дали го има? Някой ден ще видим.
Ракията си пил – и недопил,
от този свят баща ми ще си иде.

Когато хлътне в синия безмер,
надянал моята последна риза,
пиши го, Боже, в своя стар тефтер,
че аз отказвам да платя акциза!

Отпивам бавна глътчица… И знам –
с казан от мед, със кофа и фуния
баща ми си вари ракия – там.
На онзи свят дори вари ракия!

-------------------------------------------------------------------------------------------
Б. м. На днешния ден - 18 юний, преди 2 години баща ми си отиде. Скрил съм в долапа едно шише с неговата гроздова, днес ще си сипя една – и ще отлея за него. Светла ти памет, Татко!