автор: go4o

4. Варна

Следобедното слънце напичаше приятно на варненския централен плаж. Сега имаше по-малко хора, отколкото сутринта, когато не можеше да се разминеш от тях. Невена наблюдаваше Митко, който си играеше на пясъка.
„Неуморен е” – помисли си тя – „Ех, да бях и аз дете...” Младата жена погледна часовника си и реши, че вече е крайно време да си ходят. Седяха на плажа от сутринта и на нея ѝ се искаше вече да се прибере, да погледа телевизия, да изчака Стефан и може би да отидат на кино или на гости. Не искаше да остане вкъщи тази вечер. Напоследък Стефан доста се преуморяваше и когато се връщаше беше прекалено изтощен за излизане, направо след вечеря си лягаше и спеше като заклан. Но днес свършваше по-рано и тя се надяваше да идат някъде. Щяха да оставят Митко на баба му, която живееше в горния апартамент и да изкарат една приятна вечер само двамата.
- Хайде, Митко! Тръгваме! – подвикна му тя, докато сгъваше чадъра.
След известни препирни тръгнаха. Измиха се на душовете, после Невена го остави да чака, докато се преоблече в съблекалнята. Влезе в кабинката и затвори вратата. Изведнъж я лъхна студ, от който потрепери. Глъчката, долитаща отвън отслабна, сякаш се намираше много далеч. И тогава на вратата почна да се тропа.
- Заето! – извика тя, стиснала нервно пешкира си в ръка. Тропането не само, че не спря, а и се усили.
- Заето е! – извика по-силно и тогава отвън направо почнаха да блъскат.
Невена я хвана страх. Кой така упорито напираше? Нямаше ли и други кабинки? Понечи още веднъж да извика, когато тропането спря. Невена набързо се облече и тръгна да излиза. Дръпвайки резето, вратата сама се отвори и на прага ѝ застана висок и изключително слаб плешив човек, гол до кръста, обут в скъсани панталони и с книга в ръка.
- Спасете душата си! Повярвайте в Избавлението! Той е сред нас и ще ни избави... – извика той и тикна книгата в ръцете ѝ.
- Как смеете да ме притеснявате, докато се обличам – разкрещя му се Невена и му хвърли обратно книгата. – Уплашихте ме до смърт!
Хората наоколо взеха да се обръщат към тях. Тогава високият човек се обърна и си тръгна с бързи крачки. Невена, все още ядосана отиде при Митко, който я чакаше при изхода, седнал на едно от стъпалата там.
- Как си миличък? Хайде да тръгваме!
- Мамо, виж един чичко какво ми даде.
Невена се вцепени. До момчето имаше книга, същата, която държеше човекът пред съблекалнята.
- Нали съм ти казвала да не взимаш нищо от непознати?
- Аз затова я оставих тук.
- Умното ми момче! Хайде, че татко вече може да се е прибрал!
Тръгнаха през Морската градина, но Невена все пак взе книгата, любопитството ѝ надделя. Беше чисто черна, с луксозна корица, а отпред пишеше „Моят живот”. Докато вървяха прелисти набързо страниците, но ѝ се стори, че всичките са празни. „Странна работа” – помисли си и я прибра в чантата си.
След двайсетина минути стигнаха до блока, намиращ се в близост до централната поща на града. Изкачиха пеша стъпалата до третия етаж, където пред вратата седеше някакъв младеж.
- Кого търсите? – попита го учтиво тя, но беше готова да му се развика, ако тръгнеше да ѝ предлага нещо.
Младежът се обърна към нея и я погледна.
- Невена Стаменова?
- Да, какво има?
- Трябва да ви предам нещо.
Той ѝ подаде някакъв плик. Митко също надзърташе любопитно. Докато Невена отваряше писмото или пратката, асансьорът се задвижи, но тя, естествено не му обърна внимание. В плика имаше един единствен лист, на който ръкописно бяха надраскани думите: „Твоето време дойде!” Тя вдигна поглед към младежа.
- Това някаква шега ли...
Изведнъж вратата на асансьора се отвори рязко и преди да Невена да успее да реагира чифт силни ръце я сграбчиха, запушвайки устата ѝ и повличайки я в тясната кабинка.
- Мамо! – изпищя Митко, но в този миг чу успокояващ глас направо в главата си: „Мама е добре, успокой се, всичко ще се оправи...” Митко наистина се успокои, а и изведнъж ужасно му се доспа. За момент в съзнанието му проблесна сигнална лампичка, че нещо лошо се случва, но после сънят го завладя. Момчето залитна и щеше да падне, ако Васил не го беше хванал. Вдигна го и го понесе надолу по стълбите.

* * *

Като зърна жената отначало, Мариян беше потресен. „Ана, това е Ана!”, му идеше да извика и тогава може би нямаше да реагира бързо, за да я хване и тя току-виж избягала. Невена наистина приличаше много на Ана, но жената на Мариян беше доста по-мургава.
В асансьора Невена го блъскаше и риташе в опит да се освободи. Той се наведе към нея и ѝ прошепна:
- Само да гъкнеш и синчето ти ще умре. Нищо няма да ти направя, затова се успокой. Сега слизаме долу и ще правиш каквото ти кажа. Разбра ли? Кимни за да.
Невена го послуша и изведнъж се кротна. Мариян я пусна и натисна копчето за партера.
- Какво искаш от нас? – попита го изплашената жена, но той не отговори. Излязоха от блока и се насочиха към една паркирана наблизо „Жигула” със софийска регистрация. До нея седеше Васил, а вътре на задната седалка Митко спеше.
- Каквото сте му направили! – извика Невена и понечи да отвори задната врата, но Мариян я стисна здраво за ръката.
- Ти се качвай отпред!
За момент Невена помисли да се съпротивлява, да изпищи на хората, минаващи по улицата, най-малкото да не се подчини. Но спящият Митко ѝ късаше сърцето, не можеше да рискува живота му. Затова тя влезе в колата без да каже и дума. Мариян се настани до нея на шофьорското място. Васил обаче седеше отвън.
- Повече не искам да участвам в това! Не ме интересува какво ще се случи, но аз няма да ти помагам за отвличане!
- Ако дойдеш, ще спасиш жената и момчето. Иначе те ще умрат – прошепна му Мариян.
- Не ме интересува! Сбогом! – Васил хукна да бяга. Трябваше да се махне от този проклет циганин. Да се върне при приятелите си. Да съобщи в полицията за отвличане. Ето че като по поръчка на пътя му се изпречи полицай.
- Бързо, елате, отвличат човек – Васил не можеше да си поеме въздух.
- Чакай, чакай, успокой се? Къде?
Васил го поведе към блока на Невена. Колата на Мариян я нямаше.
- Ето тук, пред този вход! Един циганин влачеше една жена и насила я сложи в колата си.
- Къде е колата? – попита полицаят.
- Ами тръгнала е, както изглежда – Васил почваше да се ядосва – Червена „Жигула”, със софийска регистрация, но не помня номера.
- Такааа – провлачи полицаят. – Видял си циганин да влачи жена към колата и мислиш, че това е отвличане? Те циганите така се отнасят с жените си, че направо няма да повярваш. Присъствал си на нормална семейна свада най-вероятно.
- Но жената не беше циганка!
- И какво от това? Намерил си е бяла, мръсникът. Софийска регистрация, казваш. Не ни стигат циганите тук, а и от София ще ми идват! Всички трябва да се избият, мен ако питаш.
Васил просто не можеше да повярва на глупостта на полицая. Опита се да влезе в главата му, но не успя. Познанието му помагаше само понякога и това почваше да го дразни. „Майната му на всичко. Отивам при моите хора”. Той измърмори нещо на полицая и се отдалечи. Тръгна по някаква улица и изведнъж чу познат глас зад гърба си. Бяха Коко и неговите приятели от Иракли.
- Ееей, как си, човек? Нали щеше да си ходиш. За хардкор-пънк феста ли дойде?
- Ами...
- Аре с нас в Морската градина, да пийнем, че пого ни чака, хехе! А ако знаеш колко познати видях в тая Варна...
Групичката се отправи към Морската градина, като по пътя си накупиха много алкохол. Васил вече се чувстваше по-добре, отново беше с шумна компания и щеше да забрави неприятните си преживелици. Обади се на Ели по джиесема и каза, че ще ходи на хардкор фестивала във Варна и ще се върне на другия ден в „Олимпийски надежди”.
Седнаха в парка и пиенето се започна. Васил приятно се отпускаше. Дойдоха още хора от други компании и групичката доста се увеличи. Васил се заговори с едно хубаво момиче и напълно забрави за Мариян, виденията и жената с детето.

* * *

Стефан Стаменов седеше в леглото и пушеше цигара. Жената до него беше заспала. Той я погледна замислено. За пореден път си каза, че е крайно време да прекрати връзката си с тази жена. Имаше най-прекрасната съпруга на света, а ѝ изневеряваше със своя колежка, която не блестеше с особен интелект, но беше толкова съблазнителна... И той не усети кога се е оплел в любовна авантюра. Трябваше да ѝ каже да престанат да се виждат, ако искаше да продължи нормален живот със семейството си.
Погледна часовника на нощното шкафче. Тръгна да става от леглото, но една женска ръка го дръпна обратно.
- Никъде няма да ходиш.
- Трябва да се прибирам. Жена ми...
- Обади ѝ се, че ще закъснееш.
Така и направи. Оттатък никой не му вдигна. А по това време Невена винаги си беше вкъщи с Митко. Какво пък, може да са на гости. Все пак реши да ѝ се обади по джиесема. Позвъняване, две, три и... от другата страна изключиха. „Като не иска да говори с мен, нека е така!”, той тресна телефона.
- Не се ядосвай, скъпи – жената прегърна Стефан и го притегли към себе си.

* * *

Васил, заобиколен от шумната компания в Морската градина, беше прегърнал момичето, с което се беше заговорил. Тя се казваше Ваня. По едно време тя го попита:
- Какво мислиш за брака?
- О, не знам. Това ми е толкова далечно... Едва ли някога ще се оженя.
- Аз пък мечтая да намеря идеалния мъж, да си живеем в къща и да имаме деца... Но кога ли ще го намеря?
- Може би си го намерила. – Васил я целуна. В момента напълно беше забравил за Мария.
Тя се отдръпна.
- Това са сериозни неща, да знаеш. Бракът е отговорност, грижа за друг човек, а не постоянно пиене и излизане по парковете. Особено ако имаш и деца...
Васил се сети за жената и малкия ѝ син. Тя беше най-красивата жена, която някога беше виждал, а сега се намираше в ръцете на този Мариян. „Ако дойдеш, ще ги спасиш”. Но вече беше прекалено късно.
- Ето, виж! – Ваня възбудено му сочеше млада майка с малко момченце, минаващи по алеята – Колко е сладичък!
На Васил момчето му заприлича на Митко. Какво ли щеше да се случи с това дете? Дали наистина можеше да го спаси? Но скапаното Познание нещо „отказваше”...
Изведнъж някакъв клошар се приближи до жената и поиска пари. Тя го отпрати и продължи по пътя си. Човекът повтори молбата си, но не му бе обърнато никакво внимание. Тогава той започна да върви редом с жената и да я псува, обижда, нея и детето ѝ, заплашваше я. Васил усети страха ѝ, въпреки че се намираше доста далече от нея, а другите от пейката изглежда не забелязваха нищо. Тогава Васил се съсредоточи върху съзнанието на клошара и безмилостно натисна. Човекът се хвана за главата, пронизана от адска болка. „Веднага се извини на жената. Чуваш ли? Или ще стане по-лошо”. Откъде идваше този глас, мъжът не знаеше, знаеше само, че иска болката да спре. Той се обърна към майката и започна да се извинява с цялото усърдие, на което беше способен. „А сега кажи, че се разкайваш и си удари един силен шамар!” Мъжът се подчини и си заби такъв шамар, че лицето му посиня. Жената и детето гледаха удивени, после си тръгнаха по пътя.
- Ебати странния тип – каза един от компанията. Клошарът се заклатушка като пиян, после зави нанякъде.
- Моят мъж няма да търпи някакви такива типове да обикалят около мен и детето ми – говореше Ваня.
Васил я погледна и тя изведнъж му стана банална с мечтите си. Говореше за отговорности, а седеше в парка и пиеше с всички. А и другите... Пиеха, говореха си и сякаш не осъзнаваха какво се случва около тях, не разбираха, че в света има и тъмни кътчета. А Васил беше видял. Беше видял нещата на Иракли и трябваше да спре да се заблуждава, че са били халюцинация. И всичко беше свързано с циганите и това, което наричаха Ритуала. „Ти си жрецът”.
Васил се изправи. Не можеше повече да остава тук.
- За бира ли отиваш? – попита го Ваня – Искаш ли да дойда с теб?
- Не. Трябва да тръгвам и ако не се срещнем отново, ти пожелавам да намериш мъжа на мечтите си.
- Ама къде ще ходиш? Няма ли да идваш на концерта?
- Дори аз си имам отговорности.
Приближи се до Коко.
- Как да стигна до Камен бряг?
- О, ами утре може всички да се занесем дотам.
- Аз сега ще тръгвам.
- Сега?! Ама много е късно! Автобус доколкото знам по това време няма, а скоро ще се стъмни за стоп.
- Няма значение. Трябва да стигна днес.
- Ами добре. Тръгваш оттук...
След малко вече крачеше към края на Морската градина. Подмина Делфинариума и излезе на пътя. Повървя до една бензиностанция на края на града, където имаше удобно място за стопиране.

* * *

Стефан се прибра към 8 вечерта вкъщи. Никога не се беше бавил толкова от работа и трябваше да измисли някакво обяснение. Не очакваше обаче, че апартаментът, който ще го посрещне, ще бъде празен. Нямаше никого и Стефан изведнъж се почувства ужасно самотен. „Напуснала ме е. Разбрала е и ме е напуснала”. Той се отпусна тежко на един фотьойл. Тишината в празния апартамент му действаше адски подтискащо. Стана му студено, имаше чувството, че е влязъл в пещера. Или в гробница. Тази мисъл го стресна, не знаеше как изобщо му хрумна. Взе телефона и отново позвъни на Невена. „Апаратът е изключен”. „Нещо се е случило. Тя не би се забавила толкова без да ми се обади”. После осъзна, че самият той беше постъпил така. И сега всичко му се връщаше.
- Всичко се връща рано или късно – промърмори той на празната стая и гласът му отекна зловещо в тишината.

* * *

Докато пътуваха и Невена се чудеше какво ли ще се случи с нея и Митко, в ръцете ѝ случайно попадна черната книга с тъмна корица „Моят живот”. Преди ѝ се беше сторило, че страниците са празни, но сега откри, че не е така. Зачете се и докато поглъщаше една след друга страниците разбра, че чете собствената си биография. Не просто я четеше, тя буквално преживяваше всеки един момент отново, само че на доста по-забързани обороти. Мариян я погледна за момент и видя, че жената до него е напълно отнесена от книгата си. Той се учуди как може да чете в такъв момент, но добре, щом е така. Нека не му създават проблеми (малкият още спеше отзад), докато стигнат крайната си цел. Ритуалът наближаваше своя край.

5. Камен бряг

Вече половин час висеше пред бензиностанцията, а никой не спираше. Беше около седем часа и вече почваше да се отчайва, когато кола, пълна с младежи спря. Смести се сред тях, а те му предлагаха да го почерпят с алкохол и трева. Напомняха му за хората, които беше оставил зад себе си. Младежите отиваха към Албена и оставиха Васил на удобно за стопиране място. Оттам го взе някакъв човек, прибиращ се в Балчик. Той похвали Васил за избора му да посети Камен бряг, но се учуди,че е тръгнал толкова късно.
- Важното е, че си ентусиаст. Сигурен съм, че ще стигнеш.
Васил се надяваше да е така, а думите на непознатия го обнадеждиха. Човекът спря в началото на града, където беше къщата му и Васил трябваше да пресича пеша целия град, за да излезе на пътя за стопиране. Това му отне повече от половин час, а вече започваше да се стъмва. Почти не чака следващата кола, карана от възрастен човек. Той не беше много разговорлив, но по едно време се обърна към Васил и направо го прониза с поглед.
- Ти къде си тръгнал? Имаш ли изобщо представа накъде си тръгнал? Защо не си остана вкъщи, а? Защо? Защо?
После изведнъж млъкна и се съсредоточи в управлението. Старецът го остави в края на Каварна, така че не се налагаше да върви много за удобно място. Вече се бе стъмнило и Васил започна да Вижда. Нещо бродеше край пътя, някаква тъмна сянка, която издаваше цвърчащ звук. До самото шосе се търкаляха малки създания, подобни на топки. Изведнъж от мрака изскочиха множество същества, приличащи на голи охлюви и големи колкото котки. Те пресякоха шосето като се гърчеха и извиваха и се скриха с шумолене в храсталаците от другата страна. А цвърчащият звук се приближаваше и Васил го полазиха тръпки на ужас. Трафикът съвсем беше спрял – нямаше коли и цареше мрак.
Изведнъж се зададе нещо. Васил за пръв път виждаше подобен автомобил – беше някак си прекалено широк и излъчваше бледожълто сияние. Зад волана му определено не седеше човек, а някакво същество с огромни очи и мъртвешки бледа кожа. Колата профуча по шосето и изведнъж зави надясно, където допреди малко не се виждаше никакъв път. А сега Васил забеляза, че точно там има тясно отклонение. И табела. Приближи се и прочете: „Камен бряг – резервен път”. Още няколко странни возила профучаха и завиха надясно. Отклонението изглеждаше доста тясно и се губеше напред в мрака сред клоните на големи дървета.
Васил реши да се премести да стопира там. Цвърченето вече беше ужасно близо и той се чудеше дали ще оцелее, когато непознатото същество се появеше. Виждаше го между дърветата – една сянка, по-тъмна от останалите, която се движеше. В този миг един от огромните голи охлюви захапа крака му. Той извика изненадан и изрита съществото, което се разпльока на пътя в гнусна каша. Сянката се спря за момент, после тръгна направо към Васил. Вече усещаше присъствието ѝ до себе си и изведнъж цвърченето беше до ухото му.
И тогава едно от странните возила спря. В момента на ужас Васил дори беше забравил, че седи с протегнат палец. Той хукна към колата и се качи. Возилото беше невероятно малко и Васил едва се побра.
- Здрасти – каза му шофьорът. Той беше изключително дребен и приличаше на дете, но колата му беше по мярка. – Малко ще ти е тесничко, но съжалявам. Задната седалка е заета.
Васил инстинктивно се обърна. Отзад цареше пълен мрак. Изведнъж се разнесе ръмжене.
- Не се безпокой. Това е братовчед ми – нещо е болен и го водя в... (тук той произнесе нещо, което Васил не разбра). - Ти къде отиваш?
- Камен бряг.
- Е, аз ще трябва да се отклоня преди това, но не се безпокой. Трафикът по този път е добър. Добре, че стопираше на него.
След това пътуваха в мълчание. От двете страни на пътя имаше гъста гора, тук-таме се мяркаха светлинки. Странни светещи неща, приличащи на медузи, прелитаха във въздуха. Крясък на огромна птица, подобна на птеродактил разцепи тишината. Къде всъщност се намираха сега – питаше се Васил. Съществуваше ли това отклонение в нормалния човешки свят? Съмняваше се. Но вече нищо не можеше да го учуди. Скоро стигнаха до ново разклонение. Пътят надясно тънеше в мъгла.
- Ти си дотук. А аз продължавам. Съветвам те да подминеш този път и да вървиш направо докато спреш да го виждаш. Има някаква притегателна сила, която влияе на хората. А тръгнеш ли натам, ще полудееш. Светът отвъд е твърде безумен за вашите представи.
Васил благодари и слезе. Подмина обвитото в мъгла разклонение и се отдалечи без да се обръща назад. До слуха му достигна воя на братовчеда на джуджето, който смрази кръвта му.
Не минаваха много коли. Но пък имаше разни хуманоидни същества, каращи подобни на велосипеди возила, които на Васил му изглеждаха невъзможни да седят изправени, камо ли да ги кара човек. „Само че те не са хора”. Едно от съществата, каращо нещо с много колела, стърчащи от всевъзможни ъгли, му подсвирна.
- Ела да покараме, малкия. Не си първият, който се губи по тези места. Ще ти покажа една страхотна къща!
Отдалечиха се, но след малко пак се върнаха. Наобиколиха Васил.
- Ела с нас. Ще ти покажем невиждани от малкия ти мозък неща! Ти само ще тичаш отпред!
Другите избухнаха в смях, а едно от съществата извади дълъг камшик и изплющя пред Васил.
- Тичай сега да не ти счупя гърба!
Васил тръгна да отстъпва, но съществото се приближи. Лицето му беше спаружено и цялото в малки дупчици, пълни с черна течност. Имаше дъх на смърт и на блато. Камшикът изплющя току пред лицето на Васил.
- Я се разкарайте!
Съществата моментално се метнаха на возилата си и изчезнаха нанякъде. Наблизо беше спрял дълъг, черен автомобил. От прозореца надничаше космата, подобна на кучешка глава. Зад ушите имаше две малки пипалца.
- Хайде, качвай се.
Васил се качи и седна до шофьора. Той веднага потегли.
- Тия боклуци само плашат пътниците. Трябва всичките да се изтрепят, безделници с безделниците. Ти с какво се занимаваш?
- Ходя на училище.
- Та както казах, трябва да се избият всичките – говореше като пиян и Васил изведнъж се постресна.
- Аз отивам към Камен бряг – каза той.
- А, така ли? Чудесно! И аз съм натам. В момента времето там е страшно, ако се сещаш какво имам предвид. А? Сещаш ли се?
- Ами... не.
- Хехе, ще разбереш. Ще разбереш! – съществото издаде звук, подобен на лай на куче. Васил неволно се усмихна.
- Какво, смешно ли ти е? – черната кучешка глава се завъртя към него – Какво му е толкова смешното? Кажи де, за да се посмея и аз.
Той продължаваше да гледа Васил, оголил зъби в злобна гримаса. Наистина остри зъби.
- Мълчиш, а? Езика ли си глътна? Ще я видим тая работа!
В този миг се появи отклонение, на което съществото-куче зави.
- Ама Камен бряг нали е направо...
- Ти мен ли ще учиш къде е Камен бряг?! Кажи, бе пикльо!
- Искам да сляза.
- Никъде няма да ходиш!
Васил се почувства безпомощен. Къде го караше побърканият му събеседник? Отпред не се виждаше нищо, абсолютно нищо, даже дървета. Фаровете на автомобила сякаш се забиваха в стена от мрак.
- Пусни ме да сляза!
- Иначе какво ще ми направиш?!
Шофьорът избухна в смях. „Спри колата” – опита се да влезе в съзнанието му Васил. Имаше чувството, че нагазва в дълбока тиня, влизайки в досег с ума на съществото.
Колата рязко спря.
- Искаш да ме предизвикаш с Познание ли, а тъпако?! – при тези думи той се извърна мълниеносно към Васил. Пипалата зад ушите му изведнъж се удължиха и се стрелнаха към лицето на Васил. Едното се уви около врата, а другото около лицето му. Бяха лепкави и гнусни. Съществото стисна и Васил усети как се задушава. „Мъртъв съм, умирам, край”. Съществото изглежда усети тези мисли и отпусна хватката си. Васил го фрасна с цялата сила, на която беше способен, в челюстта, и усети счупването на поне два зъба. „Остри, но лесно се трошат”. Докато съществото реагира той отвори вратата и изхвърча навън. Хукна да тича в непрогледния мрак. Когато се умори и се обърна назад, колата не се виждаше. Но той вече не виждаше абсолютно нищо. Обърка се накъде трябва да върви. Очите му не можеха да свикнат с тъмнината, нямаше небе, земя и път, а само мрак, в който Васил плуваше и чувстваше, че се задушава.
В този момент чу звук като тропот на копита. А в далечината се появи светлинка. След малко пред Васил спря каруца, теглена от бял кон. Отпред, на шията на коня висеше малък кристал, който светеше в мрака.
- Хубава работа – каза този зад поводите. Васил много искаше той да е човек. – Какво си направил, че си се озовал на този забравен път?!
- Докараха ме.
- Кой тъпанар те е излъгал така? Но да, кретени колкото искаш. Качвай се.
Васил седна предпазливо до него. Май наистина беше човек. При това доста възрастен. Само дето имаше трето око на челото.
- Не се плаши, нищо няма да ти направя. Я кажи как се озова тук?
И Васил му разказа цялата си объркана история. Не след дълго каруцата излезе на главния път, намиращ се насред гората.
- Лошо си се забъркал, синко. Ритуалът е прокълнато занимание. Знанието за него се е предавало векове наред сред циганите. Знание и... Демонското ковчеже. Без него не може да се осъществи Ритуалът.
- Какво е това ковчеже?
- Легендата разказва, че преди много години в една гора живеела циганка – вещица заедно със сина си. Тя била много веща в магиите и можела да общува с духове. Успяла да създаде Демонското ковчеже и с него да лови лошите духове. Синът ѝ обаче не се увличал по тия неща. Той бил влюбен в една девойка от града и искал да се ожени за нея. Те се срещали тайно, но един ден баща ѝ разбрал за това и изпратил стражи да вардят дъщеря му. Синът на вещицата се спречкал с тях, сбили се и те го убили. Като разбрала какво се е случило, вещицата отишла в града, избила убийците и заключила душите им в Демонското ковчеже. После отишла на брега на морето и разменила душите на убийците за тази на сина си. Възкресила го. Оттогава ковчежето е прокълнато – вместо демони, заключва души. Само че трябва и приемник...
Старецът изведнъж се огледа.
- Знаеш ли, аз трябва да завия тук, но... мъчно ми е за теб, ще те откарам до Камен бряг. А мога и на пътя да те оставя, откъдето би могъл да пробваш да се прибереш. Помисли си – ще се занимаваш ли с Ритуала?
Васил въздъхна. Помисли си за момченцето и майка му.
- Вече няма връщане назад.
- Добре тогава. Дий! Ти се дръж.
И конят препусна. Скоростта, която разви беше невъзможна за обикновен кон, скоро задминаха множество автомобили. И неусетно дърветата свършиха и излязоха на широк път. Светлините на селцето се виждаха отпред. Кристалът освети нащърбената табелка, на която пишеше „Камен бряг”. Каруцата спря.
- Е, аз трябва да се връщам. Успех в начинанието ти. И внимавай да не загубиш душата си! Сбогом.
Конят направи завой и двамата със стареца изчезнаха в мрака. Васил влезе в Камен бряг. В селото беше тихо, малко бяха къщите, които светеха. След като прекоси и последната, пред Васил се ширна равно поле. Отпред имаше светлинка. Васил закрачи по пътеката, която водеше през полето. Светлинката се оказа огън, около който се бяха събрали десетина човека.
- Добре дошъл – поздрави го единият. – Преди всичко искам да те предупредя – не ходи по-нататък без фенер. Малко по-надолу започват скалите, те се спускат стръмно надолу към морето и не един и двама са се пребивали в тъмното.
Васил обаче не обърна внимание на съвета. До огъня имаше няколко палатки, а малко по-настрани беше колата на Мариян. Тръгна натам. Колата беше празна. Малко след това полето свърши и Васил се намери на ръба на голяма скала. Долу имаше пропаст поне трийсет метра, където се чуваше бученето на морето. Тогава забеляза Мариян, който седеше върху камък и го гледаше изпитателно. До него беше Невена, тя беше вперила поглед в някаква черна книга и бе потънала в далечен свой свят.
- Значи все пак дойде. Очаква те важна работа. Вземи.
Мариян подаде ковчежето на Васил. Демонската глава на капака сякаш го пронизваше с поглед. А вътре нещо мърдаше и пищеше, Васил чуваше воя на затворените души в главата си.
- Сега тръгвайте.
Мариян пусна ръката на Невена, която дотогава беше държал. Васил я хвана и тръгна да слиза по скалите. Надолу имаше малка пътечка, която Васил виждаше да свети със зелено сияние. Пътят на жреца. Невена го последва без съпротива, все още забола глава в книгата си.

* * *

Като се събуди, вече бяха спрели. Отначало си помисли, че е вкъщи и сънува, но после се сети цялата ужасна случка – как непознатият сграбчва майка му и я повлича в асансьора. После не помнеше, трябва да е заспал. А сега какво правеше в тази кола? Надигна се и видя майка си, държана за ръка от непознатия, да се отдалечават. Трябва да отиде при нея. Трябва да ѝ помогне. Вратите бяха заключени, затова Митко отвори прозореца на задната врата и успя да се измъкне навън. Притаи се наблизо. Ето ги – майка му и лошият човек. Тя изглеждаше някак отнесена. Митко реши да иде да извика помощ, но в този момент се появи още някакъв човек. Той хвана майка му за ръка и я поведе нанякъде. Нямаше време да вика помощ. Трябваше сам да ѝ помогне. Хукна напред, препъна се в някакъв камък и се затъркаля надолу към пропастта. Голяма скала спря падането му, момчето се удари в нея и загуби съзнание.

* * *

Пътеката се виеше между скалите. Беше доста стръмно и Васил беше благодарен, че може да вижда къде върви. До него Невена беше вглъбена в историята на живота си – беше стигнала до момента, когато Мариян я отвлече и накара да влезе в колата. Всичко минаваше пред очите ѝ като филм на бърз кадър. Дори не осъзнаваше, че върви.
Пътечката все повече се стесняваше, от двете ѝ страни се появи непрогледна мъгла. От нея се чуваше звук от камбанки и детски смехове. После детски хор запя песен. Мъглата беше гъста, но не стигаше до пътеката. На Васил му хрумна безумната мисъл, че не слиза надолу, а обратно – катери се нагоре. Отива към някакъв връх. Връх на пирамида.
Продължиха и ето, че мъглата се разсея. Отстрани се появи слънчев плаж с шезлонзи, върху които се бяха изтегнали красиви голи жени. „Ела при нас” – шепнеха те на Васил – „Ние ще ти доставим незабравими удоволствия!” За една бройка да отиде, но се окопити, стисна здраво ръката на Невена и продължи напред. В това време слънчевият плаж се превърна в блато, в което се въргаляха подобни на огромни жаби същества, които крещяха: „Ела при нас, ела при нас!” Васил повече не погледна встрани.
Пътят му го отведе на голяма скала, която беше естествено издълбана отвътре и образуваше малка ниша. Пред нишата седеше човек в елегантен сив костюм. Поне външно изглеждаше като човек. Но очите му бяха жълти и блестяха в тъмното.
- Добър вечер, младежо. За да продължиш пътя си може би знаеш, че трябва да ми оставиш нещо.
Мъжът протегна ръка. Васил му подаде ковчежето. Онзи го отвори. Бръкна вътре и извади нещо, което Васил не можеше да види. В главата на младежа проехтя жален стон, издаван сякаш от трима души. Или три души. Мъжът насочи ръката си, в която привидно нямаше нищо към нишата. Изведнъж в нея сякаш проблесна светлина и скалата се отмести, разкривайки врата към някакъв друг свят. Светлината, идваща оттам беше толкова ярка, че Васил трябваше да затвори очи, за да не ослепее. Мъжът изсипа това, което държеше вътре, след което порталът се затвори.
- Вече можеш да продължиш. Върхът на пирамидата е близо.
И наистина, пътеката продължаваше още надолу. Напълно забравил за ковчежето, Васил поведе Невена натам.
Този път мъглата беше навсякъде около тях. Пътеката не светеше, но Васил знаеше откъде трябва да минат. Просто знаеше. Около тях звучаха африкански бонгоси и тарамбуки, чиито ритъм се забързваше все повече и повече. Изведнъж мъглата се изчисти и Васил видя... дъното/върха на пирамидата, обвит в пушек. Оттам се носеше тъжна джазова мелодия на тромпет. Отстрани на пътеката имаше много от съществата–сенки, дебнещи за изгубени души. Васил се надяваше, че не го забелязват.
Ето че стигнаха без произшествия края на пирамидата. Музиката спря и пушекът се разсея. Васил и Невена седяха на пуст тесен плаж. Небето беше мрачно, беззвездно, морето – изключително спокойно, без вълни. „Изкачи върха, сега ти предстои слизане” – чу Васил глас в главата си.
В този момент откъм морето се зададе лодка. Беше напълно празна, но се движеше сама в спокойната вода. Тя спря пред Васил и Невена. И те се качиха. Младежът никога не беше гребал, но нямаше и нужда – лодката сама заплава навътре в морето. След малко спря. Точно отпред имаше участък вода, който беше по-тъмен от обикновената, истинска черна вода, а не просто тъмна заради нощта. Тази вода живееше собствен живот – независимо от морето се пенеше и образуваше водовъртежи, които се поглъщаха един друг. Васил чуваше шепнещи гласове от черната бездна: „Дай я насам, дай ни я!” Тогава разбра какво трябва да направи и се изпълни с ужас. „Ритуалът е прокълнат. Възкресяване на мъртъвци. Трябва приемник”. Не, не можеше да го направи. Не можеше да причини това на тази жена. Но гласчетата в главата му ставаха все по-настойчиви, започнаха да викат и самия него да отиде при тях. Усещаше, че по самия му ум сякаш се лепят гадни лигави същества, които го подлудяват и изпиват волята му. Изглежда наистина нямаше връщане назад.
- Съжалявам – промълви Васил и бутна Невена в черната вода.

* * *

Митко се свести. Намираше се на някаква скала над морето. Главата го болеше ужасно, имаше засъхнала кръв по нея. „Мама, къде е мама?” Обзе го такова чувство на отчаяние и безпомощност, че започна да плаче. „Мамо, къде си?”

* * *

Невена не можеше да откъсне поглед от книгата. Това бе животът ѝ, бе го преживяла, но не можеше да се откъсне от него, от спомена за него. Преживяваше всичко отново, сякаш ѝ бе даден втори шанс. Ето, стигна до момента когато момчето я повежда между скалите, после се качват на лодката, стигат до бурната тъмна вода и... книгата изведнъж свършва, реалният момент и моментът на спомена се сливат в едно и Невена се озовава във водата.
Нещо я дърпа надолу, надолу към някаква мрачна бездна, последното, което чува, или по-скоро усеща от външния свят е вопълът на Митко, но тя не може да се върне, не, никога вече. Бездната я поглъща, малко по малко и тя потъва в нея, отдавайки ѝ се изцяло.
Тя лети. Лети нагоре, излиза от мрака. Опитва да се изкачи на повърхността. Някъде отзад дъщеря ѝ я вика, но тя не може да се върне при нея, поне не сега. Тя се изкачва. Опитва да намери опора. И тогава една ръка я сграбчва и я изтегля.

* * *

Васил я виждаше как изчезва под повърхността. Но след миг – ето, тялото ѝ отново изплува. Той протегна ръка и я изтегли обратно в лодката. Но не, това не беше Невена. Беше сигурен в това. Приликата беше невероятна, но... не, определено не беше тя. Усети отново лигавите гадинки по ума си, както и гадните гласчета. Те го подлудяваха, подлудяваха, караха го да скочи, да скочи в ямата... „Внимавай да не загубиш душата си!” Щеше да я загуби, да, ако не направеше нещо и то ВЕДНАГА! Концентрира се и напрегна ума си. Гласовете секнаха, а умът му беше свободен. Само че други същества бяха привлечени от използваната психическа сила. Едно от съществата-сенки се плъзна по морската повърхност и незабелязано приближи Васил.
Жената беше по-оправна от него и успя да докара лодката до брега. Слязоха на плажа и тръгнаха нагоре по пътеката.
- Как си? – попита загрижено жената Васил, който се държеше за главата.
- Добре – промърмори той и изведнъж изпита раздразнение. Не – направо гняв. Какво правеше? Какво го бяха накарали да прави? През какви ужаси беше минал и за какво? Да го попитат как е и да му кажат довиждане. А той я беше спасил. Беше изкарал от страната на мъртвите най-красивата жена. Е за сметка на друга най-красива, но какво да се прави? Тази тук беше по-мургава. Беше облечена в някакви парцали, под които ѝ се виждаше всичко. Васил изведнъж се възбуди. Ето, това ще му е наградата. Тъкмо стигнаха голямата скала с нишата, когато той ѝ подвикна. Тя се обърна и Васил влезе в ума ѝ. Накара я да се съблече изцяло и да му се отдаде. Жената опита да противодейства и напрегна цялата си мисловна енергия. Удивен от силата ѝ, Васил усили натиска. Тя щеше да е негова. Отстрани мъжът с жълтите очи гледаше и се забавляваше.

* * *

Някъде горе Мариян изведнъж усети, че нещо не е наред. Странно, имаше чувството, че Ана е жива. Тогава какво?... В този миг сякаш чу вика ѝ, последван от голям прилив на мисловна енергия. Нещо ставаше долу. Той извади фенера си и се затича по пътеката. Пристигна на голямата скала и в същия миг луната изгря, осветявайки жена му и Васил, който се беше надвесил над нея и събуваше панталона си. Мариян се хвърли върху него и го отблъсна. После започна да го удря в лицето с тупаници.
- Стига си го бил – приближи се Ана. – Нещо не е наред, прилича на обсебен.
И наистина очите на Васил бяха станали катраненочерни. В тях нямаше и капка човещина. Мариян го остави и прегърна жена си.
- О, скъпа...толкова ми липсваше...
И заплака. Изведнъж нещо го удари по главата. Беше камък.
- Остави мама на мира! Чуваш ли!
Беше Митко, който седеше малко по-нагоре и хвърляше камъни. Още два улучиха Мариян, единият го удари по главата и от раната потече кръв. В това време Васил, все още подвластен на сянката, се окопити, а миризмата на кръв съвсем го подлуди. Той се хвърли към Мариян, който беше отстъпил към ръба на скалата, и го бутна. Мариян полетя надолу в пропастта, крещейки името на жена си. Последното, което видя и усети бяха острите ръбове на стърчащите скали, които потрошиха тялото му и разбиха главата му. Безжизненият труп продължи да се търкаля по склона известно време и накрая замря на една скала до самото море. Голяма вълна се надигна и разби право в скалата. Тялото изчезна заедно с нея.
- Хайде, какво чакаш. Убий и тях – мъжът с жълтите очи говореше на Васил. Последният тръгна към Ана. Тя забеляза оставеното близо до нишата ковчеже с инструктирана на капака демонска глава. Ана също знаеше легендата и предназначението на ковчежето. Тя мина покрай Васил, грабна сандъчето и го отвори, насочвайки го към младежа. От тялото му се отдели нещо черно, което влетя в ковчежето, надавайки адски вой. Ана затвори капака. А Васил се строполи в несвяст. Жената погледна тъжно към морето, което беше взело съпруга ѝ. Ритуалът наистина беше прокълнат.
- Мамо?
Малкото момче беше слязло при нея. Избухна в сълзи и се хвърли да я прегръща. Тя не беше майка му, но не можеше да го разочарова.

Епилог

Когато се беше събудил на другия ден, Васил беше сам. Той обиколи Камен бряг и мястото много му хареса. Реши да се обади на приятелите си да дойдат тук, а и компанията на Коко щеше да пристигне. Не помнеше много предишната нощ, но това вече нямаше значение. Знаеше, че каквото е трябвало да става, е свършило. Сега оставаше поне малко да се позабавлява на това море...

* * *

Жена му и синът им се прибраха рано на другата сутрин.
- Къде бяхте – викна Стефан. – Знаете ли колко се притесних?!
- Бяхме на разходка – невъзмутимо отговори жената.


* * *

Дните минаваха и Стефан не можеше повече да се самозалъгва. Това не беше жена му. Приличаше изключително много на нея, говореше като нея, имаше същите мимики, но някак си усещаше, че това не е тя. И то не само заради цвета на кожата ѝ, тя бе доста мургава. А погледът? Този пронизващ поглед сякаш влизаше в най-дълбоките кътчета на подсъзнанието му. Нищо не можеше да скрие от нея, затова престана да се вижда със съблазнителната си колежка. А Митко я приемаше такава, каквато е, упорито говореше, че тя е майка му. Може би си въобразяваше. А може би трябваше и той да я приеме такава, каквато е.
Един ден бившата му любовница дойде пияна вкъщи. Жена му и детето бяха навън.
- Ти?! Защо не ми се обаждаш?! Заради тази смотла ли? Нека ми дойде, ще я пречукам!
Жената нахлу в спалнята преди Стефан да успее да я спре.
- Това е нейният гардероб, нали?!
Започна да вади дрехите и да ги хвърля по пода.
- Спри веднага!
- Няма да спра! А това какво е! Кутия за бижута?!
Тя отвори ковчежето. Мракът вътре се размърда. Жената изведнъж се успокои.
- Извинявай, аз... не знам какво ми стана. Айде, ще тръгвам.
Тя бързо се изниза през входната врата.

* * *

„Семейство във Варна зверски убито” – гласеше първа страница на всекидневниците няколко дни по-късно. „Убийцата, 24 годишната М. Н. се самоубива, издирва се 7- годишният Димитър, който вероятно е оцелял”.


* * *

Момчето вървеше към циганския квартал, стиснало ковчежето под мишница. Там трябваше да открие истината. Там щяха да му разкрият тайната на ковчежето и да го посветят в Знанието. Така му беше казала майка му, преди да умре. И той щеше да я послуша. Щеше да занесе ковчежето на истинските им собственици и да поиска закрила от името на Ана и Мариян. Те нямаше как да откажат и щяха да му разкрият неща, каквито не бил и сънувал. Така му каза мама, докато кръвта ѝ изтичаше по килима. Като добро момче щеше да я послуша. О, да. И един ден, може би щеше да овладее знанието, с което да я върне от мъртвите...