автор: Symbol

Слънцето намигна, като изтощен мощен прожектор и отправи последните си лъчи за нежна милувка към високите величествени върхове на Рила и Пирин. Малко селце, сгушено между двете планини, приветливо изпращаше още един хубав летен ден.
Човешка глъч се носеше наоколо из селските дворове и пискливи детски гласчета се извисяваха над нея. Мучене на крави и звън на хлопатари се сливаха в едно, сякаш вървяха неразривно свързани от векове. Те идваха сутрин, когато изкарваха добитъка за паша, за да бележат новото начало на деня, а привечер известяваха, че е настъпил неговия край. Уморени тела отново ще легнат в постелята, за да си отдъхнат след тежкия изморителен ден на къра. Всички бяха закърмени с труд и най-важното - привързаност към родното село. Живееха като едно голямо семейство. Малцина бяха онези, които го напускаха, но не след дълго се завръщаха обратно. Имаше нещо, което ги теглеше назад, като магнит - там, към родното гнездо, при бащината къща, където чуваха блага дума и усещаха дружелюбните погледи на своите съселяни. Те бяха открити, честни и прями, подкрепяха се в трудни моменти и знаеха кога и как да подадат ръка. Нямаше злоба, нямаше лицемерие и двуличност. Бяха хора, ,,замесени от друго тесто”. Изпаднеше ли някой в беда всички безкористно се притичваха на помощ.
Паланковица беше горда и смела жена, от онези, които не само много можеха да понесат на крехките си плещи, но и да се изправят борбено срещу установени традиции, за да ги пречупят и продължат напред в името на своите схващания за тях. Тя беше първата жена в селото, която се беше осмелила да се омъжи за другоселец. Живя няколко месеца някъде в Родопите, в родното село на мъжа си, след което се завърна с него обратно в бащината си къща. Тя беше и първата, която се осмели да се разведе след повече от петнадесет години брак с един мъж, който никога не успя да се впише в тукашните порядки. Беше работлив и грижовен баща, но често си попийваше, а пийнеше ли ставаше страшно. Щом наближеше къщата изсвирваше силно, а горката жена грабваше бързо децата и се криеха при съседите, за да предотврати поредната пиянска разправия и побой. Често я виждаха ту с насинено око, ту с разцепена устна, а тя прикриваше лице под забрадката си с надежда да не я забележат и да избегне одумките на хората. Всички знаеха какво се случва в това семейство, съчувстваха на горката жена, но не искаха да се месят в семейни работи. Често по-дръзките ѝ приятелки я съветваха да изгони ,,този човек от дома си”, а тя все отвръщаше, че не намира сили за такава постъпка и че той е баща на децата ѝ, докато не се случи най-лошото.
Нощта беше черна като в рог, толкова гъст мрак рядко се случваше. Тук-там от прозорците на схлупените къщурки мижави светлинки си пробиваха път навън към гъстата тъмнина. След шумотевицата по прибирането на стоката, над малкото селце се възцари дълбока тишина. Дочуваше се само приспивното ечене на рекичката, която минаваше през селото и го разделяше на две махали. Селските кучета отдавна спяха дълбок сън, а криволичещите тесни улички бяха пусти. Скоро и последните светлинки угаснаха и цялото село потъна в дълбок сън.
Изведнъж силен женски писък разцепи тишината и огласи всичко наоколо.
-Майчицее, изгорехме! Гориме, хораа, гориме...
Чу се силно пращене и писък на детски гласове. Пронизително скърцане на врати и прозорци раздираше тишината на вълни, а керемидените покриви , целунати от ярката светлина на огъня, заблестяха като сребърни късове. Някои хора вече тичаха към огромната огнена лава, която с широки червени езици беше обхванала бялата къща на Паланковите. Сънливи рошави глави се показваха зад кепенците, питайки се какво се случва и гледаха с недоумение бурния танц на огъня. До изгрев слънце цялото село, дори и децата, мъкнеха кофи с вода от реката, за да потушат огъня, но не успяха да спасят много. Това, което остана бяха голите дувари - озъбени и почернели, те стърчеха нелепо сред тук-там издигащият се все още на тънки струи дим. Паланковица стоеше отстрани, отчаяна и сломена. Тя все още не можеше да осъзнае какво я беше сполетяло. С празен поглед се взираше в останките от дома си, а в главата ѝ се въртяха мисли за дните, прекарани във вече несъществуващия ѝ дом. Спомни си денят, в който поставиха първия камък. Беше още дете. Родителите ѝ се бяха трудили много, бяха пестеливи хора и успяха да съберат пари, за да съградят дом. Това беше първата къща в селото, цялата измазана отвън с бяла вар. Бяла като сняг, тя се белееше дори в тъмното. Беше на два етажа, с красива дървена веранда и масивни каменни основи. Сега стърчеха само основите. Оттук нататък всичко се променяше, всичко щеше да тръгне по един неочакван и непредвидим път. Няколко човешки съдби от този ден ги очакваше друг живот.
Паланковица най-много се страхуваше за децата си - къде ще ги приюти, с какво ще ги нахрани и как ще оцеляват занапред. Беше останала плевнята в горния край на двора, стоеше цяла и непокътната. Тя извърна очи към нея и я заоглежда, сякаш за пръв път я вижда.
В последният момент бяха успели да спасят баща ѝ, който беше трудно подвижен, поради криво зараснал крак след счупване преди години. Беше полусляп и винаги държеше до леглото си дървения бастун. Той пръв беше усетил миризмата на изгоряло и с всичка сила затропа с бастуна по таблата на леглото си, за да събуди останалите. В суматохата го бяха забравили. Той беше станал, но задушливия и лютив дим го беше замаял и повалил отново в леглото. Когато го изнесоха в едно одеало, беше полужив. Оставиха го на пътечката, която се извиваше край къщата и водеше нагоре към плевнята. Две жени дотърчаха отнякъде с един стол, поизправиха го да седне, поизмиха лицето му, а той не спираше да кашля. Завиха го и подкрепяха стола да не падне. Когато се посъвзе първото нещо , за което попита бяха децата. Дъщеря му дочу думите и в този момент като ужилена се стресна и се заоглежда наоколо. Затърси ги трескаво с поглед. В огромния шок , в който беше изпаднала, тя беше забравила да ги потърси. Спомни си, че видя една от съседките да ги води нанякъде, но покрай шумотевицата по гасенето на огъня тя съвсем беше забравила за тях. Видя ги и трите скупчени заедно и облени в сълзи. До тях се бяха насъбрали хора и ги успокояваха. Тя ги приближи бавно и без да каже дума ги прегърна. После се изправи и с бързи енергични крачки се отправи по пътечката към плевнята. Тук живееха преди да построят новата къща. Тя дръпна резето на дървената врата, прекрачи прага и се заоглежда наоколо. Погледът ѝ се спря на една купчина стари парцали в единия ъгъл и с изненада откри няколко одеала и ръчно тъкани от майка ѝ черги. Тя въздъхна с известно облекчение и без да се усети започна да разтребва и да отделя по-запазените неща, като ги подреждаше върху една стара ракла. Събра солидна купчина стари дрехи, нареди ги, а после внезапно се сети, че не е погледнала какво има в раклата. Събори всичко, отвори я бавно и с особено любопитство затършува из нея. Най-отгоре бяха сгънати на четири няколко чисто нови кърпи. Тя ги отдели настрани и продължи да разглежда останалите вещи. Извади два портрета на майка си и стара стъклена ваза. В десния ъгъл на дъното имаше един солиден вързоп, за който тя не си спомняше да беше виждала по-рано. Изглежда още преди години майка ѝ го беше оставила там. Тя го заразвързва бавно и с изненада позна празничната носия на майка си. Стана ѝ още по-тъжно, в главата ѝ изникна спомена за нейната кончина. Беше еди топъл следобед, когато тя намери майка си паднала в градинката зад плевнята, лежеше възнак и дишаше тежко, не можеше да говори, устата ѝ се беше изкривила някак неестествено и тя веднага разбра какво се е случило. Извика съседката и бързо я внесоха вътре, повикаха доктора и той каза това, което тя самата подозираше - инфаркт. Майка ѝ често се оплакваше от бодежи вляво, но не вземаше мерки, не искаше да ходи по доктори, винаги казваше, че ще ѝ мине. Закараха я в болница и на другия ден тя издъхна. Беше много работлива и спретната жена, всеки предмет и всяка вещ в дома ѝ си имаха място.Това личеше и тук по начина на подреждане на премяната си. Най-отдолу бяха кундрите и шарените, ръчно плетени от самата нея чорапи, до тях в малка ленена кесийка бяха чепразите и шарената шамия, после вълнената престилка, кошулята и кадифения елек, обшит с жълт и червен лъскав ширит. Когато разгърна елека, от него се изтъркули малка кесийка и падна в краката ѝ, тя я повдигна с любопитство и я заразвързва бавно. Седем златни пендара се озоваха в дланта ѝ. Тя ди гледаше с недоумение и едри сълзи се стекоха изведнъж по двете ѝ страни и ги мокреха, едва се овладя да не избухне в ридания. Смесени чувства забушуваха в гърдите ѝ- тъга, смътна радост и болка. Стори ѝ се, че сънува странен сън. За миг ѝ се прииска да е отново дете и да се сгуши в прегръдките на майка си, където намираше най-голяма утеха и закрила. Беше единствено и дълго чакано дете, но не беше разглезена. Бяха я възпитали добре и от малка я бяха научили да се труди.
-Благодаря ти, мамо! - прошепна тя тихичко.
Нещо изшумоля зад нея и тя се изправи рязко, избърса с длани сълзите си и извърна глава. До вратата стояха плахо и трите ѝ деца. Толкова объркани и изплашени тя не ги беше виждала никога. Спусна към тях и ги притисна силно до гърдите си.
-Искам едно да запомните от мен - ние ще се справим! Трябва само да се държим всички заедно и да се подкрепяме. Знаете колко много ви обичам и ви обещавам, че в най-скоро време отново ще си имаме дом. Е, няма да е така голям и просторен, като стария, но ще имаме покрив над главите си преди да дойде зимата! - каза тя с твърд и решителен тон.
Дъщеря ѝ я погледна с големите си сини очички и тихичко попита: - Мамо, хората казват, че тати ни е запалил, нали не е той?
-Не, миличка, не е той! - успокои я тя малко колебливо, потискайки гнева си. - Ти нали знаеш, че баща ти не би направил подобно нещо, защото ви обича?
-А той къде е? - попита по-голямото момче. След дълга пауза тя смутолеви набързо. -На работа, на работа! Вие нали знаете, че той много работи и не се застоява вкъщи! Тя прибра набързо всичко обратно в раклата и каза: - Сега се залавяме за работа всички! До вечерта вече бяха подредили и спретнали една малка хубава стаичка. В ъгъла до малкото прозорче имаше печка на дърва, която някой от съседите донесе, две легла, постлани с вълнени одеала бяха наредени едно до друго недалеч от печката.Малка дървена масичка и четири столчета, която беше донесъл нейн роднина се кипреше по средата на стаята, а на глинения под бяха постлани шарените пътеки на майка ѝ. Две съседки също се притекоха на помощ и донесоха малко посуда от домовете си.
-Ето, сега стана хубаво! - въздъхна тя и понечи да се усмихне на децата, но усмивката ѝ не се получи. - Сега това е нашия временен дом, докато си построим нов. И трите я гледаха изтощено и омърлушено. По изражението на лицата им тя долавяше отчаяние и уплах. Три-четири пъти подпитваха за баща си, но тя все намираше начин да се измъкне, за да не дава отговор.
На другия ден стана рано. Набързо спретна закуска за децата и се измъкна навън на пръсти, минавайки покрай изгорялата си къща, тя извърна глава на другата страна, за да не вижда отново стърчащите черни дувари, които се бяха запечатали в главата ѝи през нощта почти не ѝ дадоха мира да дремне. Малкото време, през което успя да се унесе - сънува кошмари.
Почука енергично на вратата на кмета и влезе без да дочака отговор. Кметът, наведен над писалището, пишеше нещо със смръщени вежди. Щом я видя, той се покашля и промърмори леко подразнен от нахлуването ѝ.
-А, ти ли си?! Добро утро! Тя не отговори на поздрава. Започна доста объркано да си подърпва ръкавите и отмятайки нервно рамене назад заговори бързо.
-Искам да подам молба за развод! При тебе ли трябва да е това? - изрече тя и сълзи се стекоха по бузите ѝ. Кметът забеляза нейната обърканост, стана спокойно и отиде до нея, сложи ръка на рамото ѝ, отново се покашля и заговори.
-Първо седни и се успокой! Тук ние не се развеждаме - натърти той. Да се разведеш е все едно да оставиш децата си полу-сираци. И к’во - ти ще си на една страна, мъжът ти на друга, а децата -къде? Ще се лутат между вас раздвоени, хората ще им се подиграват... Ти това не го ли помисли?! Ще станете за смях - и ти, и децата ти! А за себе си не помисли ли?! Ще има да те подиграват, да се присмиват зад гърба ти и да ти подсвиркват всякакви мъже. Поизчакай малко, всичко ще си дойде на мястото. Той ще изскочи от някъде и ще се сдобрите...
-На мен и сега ми се подиграват с този пияница! Съжаляват ме и се чудят на търпението ми, а онзи ден дочух да се питат откъде съм го намерила този. Затова реших - ще се разведа и никой и нищо няма да ме спре!- отвърна тя решително и малко раздразнено.
Кметът се поотдръпна леко, замълча за малко , втренчен в големите ѝ зелени очи, в които с изненада откри дързост и непоколебима решителност, каквито досега не бе срещал в поглед на жена. Той леко се смути и отмести поглед към зелената покривка на масата, чийто цвят подчертаваше още повече този на очите ѝ.
-Пак те питам -за децата помисли ли? - каза той леко разколебан.
-Всичко, което правя е заради тях! Силите не ми стигат вече да гледам как треперят всяка вечер и се молят баща им да се прибере трезвен. Докато в другите семейства вечерите са спокойни и тихи, то в моето семейство всяка вечер поглеждаме през прозореца и се ослушваме да чуем изсвирването, за да хукнем навън да се спасим от поредния побой. От години живеем в страх, не се търпи повече! Дойде денят, в който трябва да сложа край на всичко това. Не съм го решила сега, отдавна обмислям какво мога да сторя и ето всичко дойде само. Гласът ѝ беше плътен и уверен, кметът забеляза, че той нито за миг не трепна и не се промени, докато тя говореше.
След два месеца тя срещна мъжа си в съда. Беше неузнаваем: мръсен, брадясал, със смачкани дрехи, целите лекьосани, а на веждата си имаше лепенка. Беше се състарил до неузнаваемост, главата му бе хлътнала между раменете, което му придаваше вид на човек, кйто изпитва страх от нещо. Tя се взираше с любопитство в човека, с когото до вчера бе делила една постеля и сама се удиви на отвръщението, което изпита към него. Никога не го беше виждала такъв! В нейните очи той винаги бе човекът, който в калкото и трудна ситуация да изпадне, намираше изход и нищо не му се опираше. Тя се възхищаваше, доверяваше и разчиташе на него в трудни моменти. Но откакто започна да посяга към чашката той стана друг човек. Когато съдията го помоли да стане тя забеляза, че ръцете му треперят. Той се надигна, подкрепяйки се с двете си ръце на облегалката на стола пред него. Погледна бегло съдията, след което се обърна към нея с умоляващ поглед. Тя извърна глава настрани, придърпа стола, на който седеше и се намести назад. До края на делото тя не го погледна повече. Отговаряше на всички въпроси някак машинално, сякаш бързаше да се махне колкото е възможно по-бързо оттук. Безразлично ѝ беше какво ще отсъди съдията. Тя знаеше, че децата остават при нея и нищо друго не я интересуваше. Вече беше издигнала едноетажна къща, в която се чувстваше сигурна и спокойна с децата си. Е, вярно! Средствата не достигаха, но тя и затова беше помислила. Чакаше само да мине делото и вземаше нещата в свои ръце. Изведнъж той падна на колене в краката ѝ:
-Обещавам ти, най-искрено те умолявам да ми простиш и да си се съберем... дочу тя. Направи го в името на децата! А аз никога повече няма да близна алкохол.
Тя го погледна смаяна от начина по който ѝ се молеше. За миг ѝ дожаля за него, но бързо се осъзна и пророни:
-Късно е! Ужасно късно! Стани и не ставай за смях!
-Господин съдия, дайте да подпиша, каквото трябва и да слагаме край на всичко това! - обърна се тя към съдията.
-Аз ще се завърна пак там, в твоето село, то за мен е моят дом! Ще ме приемеш или не -все тая! Аз ще дойда! - каза съпругът ѝ с треперещ глас.
-В моето село си свободен да правиш, каквото си пожелаеш, но не и в моя дом! - каза тя твърдо, сграбчи писалката и се подписа със замах, след което тръгна уверено към изхода.
Покрай пожара, а след това и последвалият развод тя беше дълго време предмет на разговор сред хората в селото. Мислеше си: ,,така и така говорят за мен, то нека поне да им дам още един повод.”
Една сутрин тя съвсем изненадващо се качи в ранния автобус, в който пътуваха предимно работници. Беше обула панталон, което смая мъжете в автобуса. Всички погледи бяха насочени с огромно любопитство към нея, но никой не се осмеляваше да я заговори. Слезе на първата спирка в малкото градче и се запъти уверено към жълтата сграда на горското стопанство. Преди няколко дни тя се беше уговорила да започне работа към ,,градско озеленяване”.
Вечерите тя слизаше от автобуса и влизаше право в малкото магазинче отсреща да пазарува. В повечето случаи то беше полупразно, но днес беше претъпкано. Щом влезе жените се запотбутваха и зашушукаха зад гърба ѝ: - Вижте я, вижте я, няма срам ! Панталон обула, като мъж!Тази жена съвсем се побърка. По тъмно излиза сутрин, по тъмно се прибира вечер... Мъжкарана! -Може да си има някой! -прошепна една от тях. И забрадката свалила вече, станала модерна. На гражданка се пише.
Тя чу шушуканията зад гърба си, но не се обърна да се защити. Помисли си, че може би имат право да шушукат зад гърба ѝ. Тя наистина беше единствената жена в селото - разведена, носеше панталон и беше свалила забрадката. ,,Нека си говорят! Нали все някой трябва да обсъждат! Не им се сърдя. Има такива хора, които бичат да обсъждат чуждите проблеми, а в същото време са затънали до гуша в своите, доволни, че има и по-зле.”
Не беше минала и година от развода, когато в селото се разнесе мълва, че мъжът ѝ купил старата къща на Гърковите, точно срещу тях. Делеше ги само рекичката в ниското. Не след дълго той събори старата постройка, доведе майстори отнякъде и започна строеж. Само за няколко месеца изгради масивна постройка с дебели каменни основи, дървена веранда и цялата варосана отвън бяла, като сняг. Всеки, който я погледнеше си казваше, че сякаш е преместил Паланковата къща от другата страна на реката. Възхищаваха се на трудолюбието и енергията на този човек . Носеше се слух, че наследил голям дял от имотите на родителите си и сега с тази къща се опитва да върне семейството си. Паланковица виждаше всичко това, но не беше проронила и дума нито пред децата си, нито пред когото и да било от селото.
Дойде есента. Децата започнаха училище и всичко наоколо се оживи. Само около малката къща на Паланковица беше необикновено тихо. От известно време никой не се беше мяркал около къщата. Никой не знаеше какво се случва с тази жена и децата ѝ, освен една далечна роднина, която с известна гордост, че само тя е просветена, разправяше на всеки, който я попита, че Паланковица няма да се върне вече в селото, нито пък децата ѝ. Беше си намерила квартира в града и децата щели да учат там. ,, Смела и оправна жена!” - отвръщаха някои, а други се чудеха как може тази жена да изостави родното си село и да се засели в града сред непознати.
През първите години от преместването си в града Паланковица идваше рядко, но през последните десетина години никой не се беше вясвал в селото - нито тя, нито децата ѝ. Мъжът ѝ , след като разбра, че тя се беше преместила с децата в града, изгуби всякаква надежда и започна да пие още повече. Не след дълго почина. Къщата остана празна, наричаха я ,,Голямата Паланкова къща", а малката постройка отсреща в селото беше - ,,Малката Паланкова къща". Сега и двете бяха празни, изправени една срещу друга, чакаха своите заселници.